Клариса се усмихна, забелязала, че Джослин преследва определена цел.
— Какво искаше да ме поучиш?
— Че всички хора са различни и няма нито един, който е само зъл или добър. Ако искаш Рейн да проумее твоя начин на живот и мислене, имай търпение. С караници няма да постигнеш почти нищо.
Клариса избухна в смях.
— Значи според теб аз съм една сприхава дребосъчка, така ли? А може би и малко шумна?
Джослин отговори с преувеличен стон:
— Ти не можеш ли да проумееш, че си същия инат като него? И двамата сте убедени, че възгледите ви са единствено правилните.
Клариса го погледна замислено.
— Как мислиш, Джос, защо го обичам? Знам, тялото му е великолепно, но ти също си красив и силен. Защо обичам Рейн, когато знам, че тази любов е безнадеждна? В най-добрия случай мога да се надявам, че ще живея при семейството му като придворен музикант и ще пиша песнички за жена му и децата му.
— Кой знае какво ни кара да обичаме? — проговори Джос и погледът му се замъгли от тъга.
— Струва ми се, че познавам Рейн от самото си раждане. По пътя към кралската гора мислех само, че мразя благородниците с цялото си сърце, ала когато видях Рейн… — Тя се засмя невесело. — Положих много усилия да се преборя с чувствата си, но…
— Хайде да се връщаме. Сигурен съм, че Рейн има работа за нас и трябва да я свършим още днес. Освен това трябва да мислим, че в момента той има нужда от подкрепа, а не от упреци и обвинения.
— Ще се постарая — отговори тя и пое ръката, който той й подаде, за да й помогне да стане.
В сянката на дърветата стоеше една жена, за която никой не мислеше — Бланш. Лицето й беше разкривено от омраза. Когато видя как Джослин подаде ръка на Клариса, тя се изсмя злобно. През последните дни Рейн и пажът му се държаха като влюбена двойка. Сигурно вярваха, че стените на шатрата им осигуряват личен живот, но се лъжеха. И двамата говореха толкова високо, че гласовете им биха проникнали дори през крепостна стена. Хората в лагера се обзалагаха кой ще излезе победител от поредната караница и твърдяха, че момчето няма да падне по гръб. Те ръкопляскаха, когато Клариса заяви, че простият народ е твърде зает с работа, за да води разговори за чест и отмъщение.
Имаше обаче и неща, които никой в лагера не беше чул. Бланш знаеше за тях, защото допираше ухо до платнището на шатрата и подслушваше. Така тя узна, че Александър е бил обявен за вещица, защото някакъв мъж на име Панел поискал да го изнасили, че малкият паж обича Рейн, а в една тъмна нощ чу недвусмислените шумове на любовен акт.
Някога Бланш работеше в богатски дом — в замъка на Едмънд Чатауърт — и Джослин беше неин любовник. Днес обаче, когато Джос я погледнеше (а това се случваше твърде рядко), устата му се изкривяваше в грозна гримаса и очите му започваха да пламтят от омраза. И всичко това само заради онази мръсница Констанс! Тя й отне Джос и го направи нечувствителен към всички други жени. Джос, който цял ден пееше и се смееше, който отвеждаше в леглото си по три жени наведнъж и ги правеше щастливи, сега беше възприел поведение на целомъдрен свещеник и спазваше строго клетвата си. От внимателните очи на Бланш не убягна обаче и фактът, че в последно време младият музикант гледаше белязаната от дявола Розамунд с нежно любопитство.
А сега щеше да загуби и Рейн — грамадния, красивия, могъщия, богатия Рейн. И заради кого? Заради едно мършаво хлапе с плоски гърди и къса коса, което вероятно беше момиче. Ако аз облека мъжки дрехи, повтаряше си ожесточено Бланш, веднага ще познаят, че съм жена. А този Александър, или както и да му беше името, нямаше нито една закръгленост по тялото си. Лицето му беше като на елф. Защо Рейн се заплесна така по това хлапе? Малката не беше високопоставена дама, а произхождаше от същата класа като Бланш. Преди идването на Александър Бланш се грижеше за удобствата на лорд Рейн и един път дори сподели леглото му. Никога нямаше да забрави тази прекрасна нощ! Това нямаше да се повтори — ако не успееше по някакъв начин да се отърве от проклетия Александър.
На лицето й се изписа злобна решителност. Тя се врътна и се запъти обратно към лагера.
Минаха няколко седмици, изпълнени с непрестанните усилия на Клариса да удържа гнева и злобата на Рейн. Той гореше от желание да се изправи срещу Роджър Чатауърт в смъртоносен двубой. Всяка седмица между замъка на Аскот и кралската гора се разменяха по няколко писма. Клариса не преставаше да благодари на небето, че Рейн не може да чете, защото в края на писмата си Гевин винаги прибавяше по няколко реда и за нея. От своя страна, тя съобщаваше на Гевин, че гневът на брат му нараства с всеки ден, че той се упражнява до изнемога в бойното изкуство, че се подготвя ожесточено за двубоя с Роджър Чатауърт.