— Остави ме сама — прошепна тя. — Трябва да помисля.
Рейн вдигна платнището и я проследи със загрижен поглед. Когато крехката й фигура се скри между дърветата, той махна с ръка на Джослин и младият музикант тръгна предпазливо след Клариса.
Докато крачеше към реката през тъмната гора, мислите се надпреварваха в главата й. Щом излезе на брега, тя седна на един камък и се загледа в блещукащата вода.
— Излез от храстите, Джос! — извика след малко тя. — Не те бива за преследвач — допълни потиснато тя, когато момъкът приседна до нея. — Рейн ли ти заповяда да ме проследиш?
Джос не каза нито дума.
— Сигурно е решил да ми назначи охрана — въздъхна Клариса. — Не ме оставя без наблюдение нито за минута. Страх го е, че онези ще ме пребият от бой.
— Не си сторила нищо лошо.
— Прав си. Не съм откраднала вещите им, но не съм сторила и нищо добро. Виж какво прави Рейн. Сега можеше да си седи някъде във Франция и да се забавлява, а той предпочете да остане в тази дяволска гора и да помага на обезправените. Той ги закриля, грижи се за прехраната им, обучава ги да си служат с оръжие. За главата му е обявена награда и той е принуден да се крие тук, въпреки че семейството му има нужда от него. Сестра му беше изнасилена и се самоуби и за да се пребори с мъката си, той работи по цял ден и не си дава нито минута почивка.
— Рейн е добър човек.
— Той е съвършен — поправи го Клариса.
— Чуй ме, мила — помоли тихо Джослин и сложи ръка на рамото й. — Рейн ще те пази от отлъчените и ако той не може да бъде близо до теб, ще бъда аз. Любовта към теб му помогна да преодолее мъката си.
Джос знаеше, че тя е жена! Всъщност, това не биваше да я изненадва.
— Може би си прав, но аз се съмнявам, че любовта му към мен е полезна за него. Аз не струвам нищо в сравнение с него. Преди малко ми каза, че утре ще напуснем тази гора и ще яздим цял ден през откритото поле, за да ме заведе при семейството си. Дори не помисли, че гневът на краля го преследва навсякъде! Защо иска да напусне това сигурно убежище, след като много добре знае, че рискува затвор или дори смърт, ако продължава да ме защитава?
Джослин не намери какво да й отговори.
— Нищо ли няма да ми кажеш? Няма ли да ме успокоиш поне малко, че животът на Рейн не е застрашен от връзката му с мен?
— Ако напусне гората, Рейн ще се изложи на голяма опасност — проговори предпазливо Джос. — Той е известен по цяла Англия, а и фигурата му не е от тези, които не се набиват в очи.
Клариса въздъхна с болка.
— Нима мога да допусна този страшен риск?
— Какво си намислила? — попита остро Джос.
— Ще избягам сама. Не мога да остана тук и да натоваря Рейн с грижата за безопасността си. Той не може да тръгне с мен, няма да му позволя. Ще си тръгна сама.
Смехът на Джослин я стресна до смърт.
— Ти да не мислиш, че Рейн Аскот ще се съгласи с плана ти и ще подвие опашка като куче? Ти ще му кажеш, че възнамеряваш да напуснеш лагера сама, и той ще се сбогува с целувка и с пожелание за всичко добро!
— Готова съм за борба.
— Стига толкова, Клариса! — засмя се отново Джослин. — Рейн ще те хвърли на гърба на коня си и ще те изведе от гората. Можеш да крещиш, колкото си искаш, но изходът на борбата ще решат мускулите, не думите.
— Прав си — прошепна унило Клариса. — О, Джос, какво да сторя? Той не бива да рискува живота си заради мен!
— Обичай го — отговори спокойно Джос. — Това е всичко, което желае той. Иди с него, остани до него. Бди над него и не му позволявай да върши глупости.
Клариса скочи от камъка, на който седеше, сложи ръце на хълбоците си и очите й засвяткаха от гняв.
— И какво ще правя, когато го убият заради мен? Ще държа студената му ръка и ще пея тъжни песни? Сигурна съм, че ще напиша великолепна музика, и всички ще плачат и ще разберат колко сме се обичали. Не! Не обичам смъртта. Искам ръцете му да останат топли и да ме милват — или да милват друга жена, но само да са живи! Бих върнала Рейн дори на Бланш, отколкото да го видя мъртъв в краката си.
— И какво ще направиш, за да остане тук? — попита тихо Джослин.
Клариса седна отново.
— Не знам. Трябва да измисля какво да му кажа, за да го задържа в гората. Може би нещо обидно за семейството му…
— Рейн ще ти се изсмее в лицето.
— Ще му кажа, че е… — Не й хрумна нито една обида, подходяща за случая. Толкова често го беше наричала с какви ли не имена, че той вече не се трогваше от нищо. Не знаеше как да го нарани. — О, Джос! — прошепна отчаяно тя. — Какво да правя? Трябва да предпазя Рейн от самия него. Ако напусне гората, веднага ще тръгне да гони Чатауърт. Кралят скоро ще узнае и тогава… Не мога да го допусна! Какво да правя?