Выбрать главу

Джослин зарови ръце в гъстата й коса, отметна главата й назад и я зацелува като умиращ от жажда. Клариса не знаеше как да реагира. Пък и нямаше време да му се скара за тази разгорещеност, защото само след миг ръцете на Рейн ги сграбчиха, откъснаха ги един от друг и ги хвърлиха в тревата.

— Ще те убия — проговори дрезгаво Рейн и погледна втренчено падналия Джослин.

Клариса, все още упоена от силата, с която Рейн я запрати на земята, навлече бързо ризата си и като видя, че Рейн посяга към меча си, изрева с цялата сила на гласа си:

— Не! — Листата на дърветата затрепериха и по гърба й покапа нощна роса. Господи, дай ми сили да издържа, помоли се безмълвно тя, стана и се изправи пред Джослин, за да го защити с тялото си. — Готова съм да пожертвам живота си за този мъж — заяви спокойно тя. Видя как се промени лицето на Рейн и сърцето й спря да бие. Той я погледна невярващо, после в очите му блесна болка, примесена с гняв и ледена решителност. Клариса усети всички фази на промяната със сърцето си.

— Значи си ме правила на глупак… през цялото време? — попита тихо той.

— Мъжете са като музиката — отговори небрежно тя. — Не мога да живея само с един, както не мога да композирам само любовни песни или траурни меси. Трябва ми разнообразие. Не мога да се огранича в един вид и това важи както за музиката ми, така и за мъжете. Ти беше един могъщ, величествен хорал с цимбали и барабани, докато Джос е… — тя затрепка с ресници — …той е мелодия за арфи и флейти.

Клариса беше готова да повярва, че Рейн ще се хвърли върху нея и ще й откъсне главата. Може би така беше по-добре. Животът й и без това губеше смисъла си. И в същото време тя се молеше с цялата си душа Рейн да не й повярва. Нима наистина беше готов да приеме, че музиката е по-важна за нея?

— Махни се от очите ми — прошепна дрезгаво той, сякаш нямаше сили да извика. — Нека… нека новият ти приятел се грижи за теб. Не искам да те видя никога вече.

Той й обърна гръб и се отдалечи с големи крачки. Без да мисли, Клариса хукна след него, но Джос я улови за рамото и я задържа.

— Какво друго би могла да му кажеш в този момент, освен истината? — попита спокойно той. — Остави го на мира. Скъсай пъпната връв. Чакай ме тук. Ще отида да взема дрехи и нещо за ядене и ще се върна. Какво да взема за теб?

— Нямам нищо — отговори беззвучно Клариса и седна на един камък. Беше толкова замаяна, че изобщо не забеляза отдалечаването на Джослин. Не беше способна да разсъждава разумно. Само седеше и чакаше завръщането му. Рейн й повярва, защото знаеше, че тя държи много на музиката си, че цял живот се е занимавала само с музика. Хората в лагера бяха готови да повярват, че тя е крадец, и настояваха да я накажат. Но нима досега беше направила нещо наистина добро, с което да ги накара да повярват, че тя е добър човек и не е в състояние да ги измами?

— Готова ли си? — попита Джослин и тя го изгледа стреснато. Розамунд беше само безмълвна сянка зад гърба му.

— Много съжалявам, че трябва да напуснеш заедно с мен — прошепна отчаяно тя.

— Няма да говорим повече за това — отсече решително Джос. — Ще мислим само за бъдещето.

— Розамунд, ти ще се грижиш за Рейн, нали? Моля те, внимавай да се храни редовно и да не се преуморява.

— Рейн няма да ме слуша, както слушаше теб — отговори меко жената, докато очите й търсеха Джослин.

— Целуни я — помоли тихо Клариса. — Ти поне можеш да покажеш открито любовта си. Не е нужно да я криеш.

Тя обърна гръб на двамата влюбени, но не преди да види как Розамунд се вкопчи отчаяно в Джослин. Когато най-после се сбогуваха и двамата тръгнаха на път, в погледа на мъжа се четеше безкрайно учудване.

— Тя те обича, глупчо — обясни сърдито Клариса и закрачи бързо към края на гората.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Клариса опря ръка на кръста си и се отпусна на обраслото с трева хълмче, което се намираше в непосредствена близост до пътя. Джос й подаде чаша студена вода и тя му се отблагодари с топла усмивка.

— Най-добре е да нощуваме тук — каза той и огледа разтревожено хлътналото, посивяло от умора лице на спътницата си.

— Не, Джос. Тази вечер трябва да свирим. Парите са ни нужни.

— Почивката ти е още по-нужна! — възрази раздразнено той и приседна до нея. — Добре де, ти печелиш. Ти винаги печелиш. Гладна ли си?

Клариса го погледна и поглади корема си, който издуваше вълнената дреха. Лятната горещина и безкрайното ходене бяха ужасно уморителни.

Бяха минали повече от четири месеца, след като двамата напуснаха гората, и през това време бяха постоянно на път. Отначало ходенето не ги изморяваше. И двамата бяха силни и здрави. Навсякъде посрещаха с радост добрите музиканти. Ала след един месец Клариса се разболя. Непрекъснато повръщаше и хората отказваха да пътуват с тях, защото мислеха, че момчето е нападнато от незнайна болест. Клариса се изтощи толкова много, че едва можеше да ходи.