— За какво мечтаеш?
— Мисля за родния си град. Израснах в мирна и спокойна обстановка. Сега ми се иска да не бях чак толкова музикална, защото музиката ме отдели от проблемите на обикновените хора. Тя ми дава чувството, че нямам постоянно място в света.
— Мястото ти е там, където се чувстваш добре.
— О, Джос — проговори трогнато Клариса, — аз не заслужавам нито теб, нито Рейн. Много се надявам, че един ден ще направя нещо полезно, за да ви докажа, че струвам поне малко.
— Ти съзнаваш ли, че всеки ден заприличваш все повече на Рейн, особено в приказките?
— Сериозно ли говориш? — засмя се тя. — Дано успея да възпитам детето му така, че да стане поне наполовина добро като него.
Когато наближиха портата на стария замък, те бяха принудени да отстъпят пред непрестанно стичащите се тълпи. Най-после им разрешиха да влязат. Годежът беше между две могъщи фамилии, затова и гостите бяха многобройни, а развлеченията разнообразни.
Джос сложи ръка на рамото й, за да я предпази от блъсканицата, и я поведе през тълпата.
— Вие ли сте певците? — извика една едра жена и махна на Клариса.
Младата жена кимна и огледа с нескривано възхищение тъмните коси на непознатата, стегнати в златна мрежа, както и великолепната рокля.
— Следвайте ме.
Двамата изкачиха с мъка витата стълба към голямото кръгло помещение в кулата, където десетина жени се разхождаха разтревожено напред-назад и кършеха ръце. В средата стоеше великолепно нагиздена млада жена, която хълцаше и ридаеше.
— Ето я — обади се една жена близо до Клариса.
Тя вдигна очи и видя насреща си ангелско лице с руси коси, сини очи и мила усмивка.
— Аз съм Фиона Чатауърт.
При това име очите на Клариса се разшириха, но тя не каза нищо. Фиона продължи със засилващо се нетърпение:
— Боя се, че годеницата умира от страх. Смяташ ли, че ще успееш да я успокоиш, за да можем да слезем долу?
— Ще се опитам.
— Ако не можеш, ще се наложи да й ударя един шамар и да изчакам да премине истерията.
Клариса се усмихна. Думите не бяха подходящи за тази жена с ангелско лице. Изглеждаше толкова сладка и мила, а говореше като улично хлапе.
— Защо е толкова уплашена? — попита тя, за да реши каква мелодия да запее.
— Защото се страхува от живота. От мъжете. Кой знае? И двете идваме право от манастира, а Изабел твърди, че отива на ешафода.
— Може би годеникът…
— Той е кротък — прекъсна я пренебрежително Фиона. Погледът й се устреми към Джослин, който я зяпаше с неприкрито възхищение. — И двамата сте достатъчно красиви и зайчето няма да се уплаши още повече — установи доволно тя. Изабел захълца отново и тя се втурна да я подкрепи.
— Много ми е жал за момичето — прошепна съчувствено Клариса, — но приятелката му е същинска буря. Никога не бях виждала жена като нея.
— А аз се моля никога вече да не я срещна — засмя се Джос. — Тя ни повика тук. Дано небето се смили над мъжа, който посмее да не й се подчини. Макар че…
Клариса го погледна и откри в очите му дяволит блясък.
— Ако не изпълниш желанието й, тя ще те завлече за косата.
— Няма да пожертвам косите си — усмихна се Джос. — Проклет да бъда, ако не се покоря на волята й!
Преди Клариса да е успяла да отговори, Джос я бутна към плачещата годеница. Трябваше им цял час, преди младата жена да се успокои, и през цялото това време Фиона Чатауърт се разхождаше нервно пред прозореца и от време на време измерваше с гневен поглед хълцащата си приятелка. Веднъж отвори уста да каже нещо, но Клариса се уплаши, че думите й ще разрушат онова, което тя и Джос бяха постигнали с толкова усилия, и запя с пълен глас, за да я заглуши.
Когато Изабел най-после се овладя дотолкова, че да може да се покаже пред гостите, слугините я заобиколиха и я поведоха по стълбата. Клариса и Джос останаха сами с Фиона Чатауърт.