Накрая един мъж се овладя, преглътна страха си и отиде да погледне пергамента, окачен на овъглената греда. Свещеникът, който единствен знаеше да чете, отиде бързо при него и зачете внимателно написаното. Гражданите чакаха мълчаливо. Най-после свещеникът се обърна към тях и лицето му беше пепелносиво.
— Клариса — започна бавно и отчетливо той, — Клариса Блейкит се обвинява в сквернословие, магия и кражба. Граф Уолдънхем твърди, че момичето се е възползвало от дяволската си дарба, за да омагьоса сина му, и когато той се опитал да се съпротивлява, тя осквернила църквата. Синът му въпреки това не искал да се покори, затова тя го ударила по главата със силата, вдъхната й от злите духове, и го ограбила.
Гражданите го гледаха слисано. Дарбата на Клариса била дяволска?! Може би талантът й беше прекалено голям и не преставаше да ги изумява, но той й беше даден от Бога и от никого другиго. Тя издигаше глас само за да хвали Господа. Е, понякога композираше и песни, които бяха предназначени за светски празници, но…
В този момент в края на уличката се появи Клариса и всички като по команда обърнаха глави към нея. Без да ги забелязва, тя закуцука към своя опожарен дом. Спъна се в един камък, преобърнат от тежките конски копита, но се задържа на крака и продължи пътя си. Гражданите мълчаливо се разстъпиха и й сториха път. Повечето я гледаха с безпомощно съчувствие, но по някои лица вече се четеше съмнение. Клариса застана пред останките на дома си и се загледа с невиждащи очи в димящите руини.
— Ела с мен, детето ми — проговори най-после свещеникът, сложи ръка на рамото й и я бутна към къщата си. Щом затвори вратата зад себе си, той я настани на един стол и се зае да събира хляб и сирене в една ленена торба.
— Клариса, трябва веднага да напуснеш града!
— Баща ми — прошепна беззвучно тя.
— Знам. Видяхме трупа му в пламъците. Успокой се, не са го изгорили жив. Ще прочета двадесет и пет меси за душата му. Сега ме е страх само за теб.
Като забеляза, че момичето не го слуша, той я разтърси здраво и главата й се замята безпомощно.
— Слушай ме внимателно, Клариса! — Когато в очите й се появи светлина, той й предаде страшното обвинение на граф Уолдънхем. — Обявили са награда за теб. Все им е едно дали ще те доставят мъртва или жива.
— Награда? — прошепна смаяно тя. — Но какво струвам аз?
— Клариса, ти струваш много, но кой знае по каква причина си събудила гнева на графа! Не им казах нищо за наградата, но съм сигурен, че ще узнаят много скоро и не всички ще проявят готовност да мълчат, за да запазят живота ти. Винаги се намира някой алчен негодник, който е готов да продаде и собствената си майка за малко пари…
— Нека ме предаде! Аз съм невинна и кралят…
Смехът на свещеника я стресна и тя млъкна. Той застана пред нея и я уви в дебела, дълга наметка.
— Ще те признаят за виновна и в най-добрия случай можеш да разчиташ на бърза смърт на бесилката. Искам да се махнеш от града, да се скриеш в кралската гора и да ме чакаш. Щом се стъмни, ще дойда при теб и се надявам, че дотогава ще имам план за бъдещето ти. Върви най-после, Клариса! Скрий се добре и внимавай никой да не те види. Обещавам, че ще ти донеса някакъв инструмент и още храна. Мисля, че ще намеря възможност да те изпратя по-далеч оттук, където никой няма да те познава и ще печелиш хляба си.
Преди Клариса да е осъзнала какво става с нея, свещеникът я избута навън, като не забрави да й връчи торбичката с храна. Препъвайки се в дългата наметка, тя забърза към градската порта. Не се стараеше да се крие от съгражданите си, но тъй като всички бяха събрани около догарящите руини на дома й, никой не я забеляза.
Щом стигна гората, тя се скри зад едно дърво и се отпусна изтощено на студената земя. Сърцето й беше пълно с безкрайна тъга, която я правеше неспособна да проумее случилото се през последните часове. Отначало виждаше пред себе си само мъртвото бащино тяло и зейналата в гърлото рана. После започна да си припомня живота, който бяха водили заедно, грижите и любовта му. Накрая, след горещите молитви към Бога да приюти душата на милия й баща, тя избухна в плач. Плака и плака, докато не й останаха сълзи. Уви се в наметката си и се сви на кълбо. След като сълзите й пресъхнаха, уморените, сковани мускули постепенно се отпуснаха и тя задряма, макар че трепереше с цялото си тяло.
Събуди се малко преди залез слънце. Чувстваше се разбита, всяко мускулче я болеше, сърцето й биеше ускорено. Левият й крак, наранен при падането, се беше подул и болеше непоносимо. Тя дръпна наметката от лицето си и откри един мъж, седнал на преобърнато дърво близо до нея. Изпищя задавено и скочи, готова да побегне.