— Не съм откъснал и косъм от главата му! — изфуча сърдито Гевин. — Когато ни избяга, продължихме към Шотландия. Почакахме го там, но той не се появи. Предполагам, че е отишъл при крал Хенри.
— Говори ли с Майлс?
Гевин кимна и на челото му се вдълбаха угрижени бръчки.
— Той винаги е бил упорит, но сега отива твърде далеч. Отказва да върне Фиона и никой не е в състояние да го вразуми.
— Какво прави Фиона?
— Двамата непрекъснато воюват помежду си. Карат се дори за цвета на небето, но ми се струва, че понякога тя го гледа с дива любов. Кажи ми какво става с Клариса. Защо изглежда така зле?
— Рейн връща писмата й неразпечатани и изобщо не я споменава в посланията си, макар че аз непрекъснато го умолявам да се смили над жена си. Пратениците казват, че им заповядва да прескачат пасажите, в които става дума за Клариса.
Гевин се намръщи още повече.
— Брат ми е готов да прости на трикратен убиец, но когато повярва, че е засегната честта му, забравя всяка милост. Ще му пиша и ще му разкажа за състоянието на Клариса. Кога ще се роди детето?
— След няколко седмици.
Рейн не отговори и на писмото на брат си.
През ноември Клариса роди едро, здраво момиченце, което се усмихна веднага след раждането си и доказа, че е наследило трапчинките на Рейн.
— Ще я нарека Катрин — прошепна изтощената майка и потъна в дълбок сън.
През следващите дни обаче състоянието на бебето се влоши. Плачът му непрекъснато огласяше замъка.
— Плаче за баща си — повтаряше мрачно Клариса.
Един ден Джудит не издържа и я разтърси здравата.
— Мисля, че знам по-добре от теб какво й липсва — заяви сърдито тя. — Малката е гладна.
Джудит се оказа права. Веднага щом намери кърмачка, бебето престана да плаче.
— За нищо не ме бива — хълцаше задавено Клариса.
Джудит трябваше отново да се намеси и да я разтърси енергично.
— Погледни ме в лицето и слушай внимателно! Мисли само за детето си. Какво от това, че не можеш да го кърмиш? Има толкова други неща, които можеш да направиш за него! А ако детето не те занимава достатъчно, ще ти намеря работа.
Клариса кимна замаяно и преди да е успяла да си поеме дъх, Джудит я натовари с толкова работа, че погълна цялото й внимание. Трябваше да преглежда сметководните книги, да събира безкрайни редици числа, да тегли зърното и да отбелязва колко крини има в складовете. Трябваше да надзирава чистенето на къщата, да обсъжда менюто с готвачката, да се грижи за стотици хора.
Един ден Джудит й повери грижите за болницата, която беше организирала в замъка, и скоро установи, че снаха й е незаменима в грижите за пациентите. Джудит беше възхитена от музиката на Клариса, но смяташе, че тя не бива да прекарва цял ден над нотите. Можеше да композира песни и докато превързваше ранен крак или ръка, както и докато обикаляше близките села.
Клариса беше шокирана, когато разбра, че нито Гевин, нито Джудит са луди по музиката й, а просто я харесват. Те също имаха таланти, но това не им пречеше да работят по цял ден.
Клариса не беше сигурна кога започна да проумява, че досега е живяла изключително и само за себе си. Благодарение на таланта си тя заемаше особено място сред жителите на родното си градче. Всички бяха внимателни с нея и смятаха, че тя е благословена от Бога и трябва да я гледат и пазят. Тя също вярваше в призванието си и един ден реши, че е в правото си да мрази всички благородници само защото един човек от това съсловие й бе сторил зло. А сега се оказа, че е изпитвала ревност. Досега беше живяла с убеждението, че не с подчинена никому, но какво беше давала на хората, сред които живееше? Музиката си? Или музиката й служеше да прикрие егоизма си?
Тя осъзна, че рицарите на Гевин и слугите се отнасяха дружелюбно към нея, защото беше съпруга на Рейн и че тя също беше длъжна да им даде нещо. Оказа се обаче, че това не е толкова лесно.
Клариса основа училище за малките момчета и момичета, които живееха в замъка, и започна да ги учи на четене и писане. Работата й беше трудна и много често й идеше да се откаже, но работеше упорито и се радваше на малките успехи на учениците си.
Следобед отиваше в болницата и оставаше до късно при леглата на болните и ранените. Веднъж докараха тежко ранен мъж. Кракът му беше смазан от бъчва, пълна с вино, и трябваше да бъде отрязан. Клариса седна до главата му, стисна лицето му между ръцете си и повика на помощ цялото си изкуство, всичките си чувства, за да го хипнотизира с мощния си глас. След това плака няколко часа.
— Боли, когато посветиш живота си на другите — каза тя на Джудит. — Знаеш ли, че едно от децата ми падна вчера от стената и умря в ръцете ми? Беше толкова сладко момиченце…