— Тези приятелчета ще ни помогнат да вдигнем шатрата — обясни Джоан и се усмихна прелъстително.
Клариса едва не се изсмя с глас. Красивата Джоан беше безгрижна и весела като птичка. Джудит й бе обяснила, че прислужницата й е като котка, която се промъква от легло в легло. Джоан започна да раздава заповеди на младите мъже с толкова самоуверен глас, че Клариса се смая още повече. Ала заповедите бяха придружени с целувки и не гневяха никого. По едно време Джоан погледна господарката си и й смигна съзаклятнически.
Безсрамница! — каза си сърдито младата жена и се обърна, за да скрие усмивката си.
Трябваше да разтоварят денковете, които бяха събрали с Джудит. Клариса се зае да отвързва товара на конете и един от младите мъже веднага й се притече на помощ.
— Много благодаря — прошепна трогнато Клариса и се усмихна измъчено. — Ти си нов в лагера, нали?
Мъжът избухна в смях и в очите му засвяткаха весели искри.
— Бях тук още преди да дойде Рейн и ви познавам, откакто бяхте момче. Виждам обаче, че много сте се променили — отбеляза шеговито той и я разгледа с възхищение.
— Не знам… — започна колебливо тя и млъкна.
— Вероятно не сте забелязвали никого от нас. Гледахте само него. — Младежът посочи към шатрата на Рейн и се засмя. — Не мога да ви се сърдя. Все пак той е истински лорд, а вие сте само една… една… — Той млъкна смутено.
— Така ли изглеждаше? — попита невярващо Клариса. Тя зададе този въпрос повече на себе си, отколкото на него.
— Когато лорд Рейн ни заповяда да ви спасим, хората започнаха да говорят какво ли не.
— Значи той ви е заповядал — промълви замислено тя. — Не се съмнявам, че при тази заповед целият лагер е избухнал в лудо ликуване…
Младежът се покашля и метна вързопа на рамото си.
— Аз ще го занеса в лагера вместо вас.
— Почакай! — извика Клариса. — Как се казваш?
— Томас Картър — отговори ухилено младежът.
Клариса разтовари всички коне, докато мозъкът й работеше усилено. Тя бе прекарала няколко месеца в този лагер, без да подозира за съществуването на Томас Картър. А той е бил през цялото време близо до нея и дори е рискувал живота си, за да спаси нейния.
Тя се намръщи и се запъти към лагера. Когато Томас я посрещна с усмивка, на сърцето й стана малко по-леко.
Джоан и другите млади мъже вече бяха издигнали шатрата и започнаха да трупат вързопите вътре. Бяха направили и огнище и огънят вече пращеше весело.
— Вие май сте се издигнали доста — отбеляза ядно една жена, която стоеше край огъня и наблюдаваше внимателно суетнята на мъжете. Имаше ужасна гуша и главата й беше изкривена на една страна.
— Искаш ли да ти дам малко от яденето, което ще приготвя? — попита любезно Клариса и се обърна гневно към прислужницата си, която я дърпаше за ръката и клатеше глава.
Жената я изгледа с разширени от почуда очи, поклати глава и изчезна в здрача.
— Да не мислите да се храните заедно с тази паплач? — попита ужасено Джоан. — И вие ли искате да ви порасне гуша? Тя трябва само да седне при нас и ще ни зарази!
— Млъкни веднага! — изфуча Клариса. Преди месеци и тя мислеше също като Джоан. — Няма да търпя да се изразяваш така презрително за хората в лагера. Те спасиха живота ми и въпреки мръсотията, в която живеят и престъпленията, които са извършили, заслужават да се отнасяме с тях човешки. Никога няма да мога да им се отплатя. А що се отнася до теб, изисквам да се държиш прилично с всички, не само с красивите млади мъже, разбра ли!
Джоан стисна здраво устни и промърмори нещо за съсловно предателство и за това, че лейди Клариса всеки ден заприличвала все повече на лейди Джудит. После безшумно се отдалечи в мрака.
Значи приличам на лейди Джудит, каза си с усмивка Клариса и се зарадва като дете. Никога не беше получавала толкова хубав комплимент. Тя влезе в шатрата и се приготви за сън. Настани се удобно в тясното легло и си припомни нощите с Рейн. Е, поне беше отново близо до него и за първи път от месеци насам щеше да спи добре. Последната й мисъл преди заспиване беше за малката Катрин.
На сутринта Клариса се събуди освежена и на лицето й изгря усмивка. Студеният, чист горски въздух й се отразяваше добре и дори й вдъхна чувството, че се е завърнала у дома. Джоан не се виждаше никъде, затова тя се облече сама. Избра смарагдовозелена вълнена рокля с деколте, обточено със злато. Малката шапчица, ушита специално за роклята, не скриваше къдриците около лицето й. Косата й беше станала по-дълга и тя се беше научила да не мрази различните по цвят кичури, които й придаваха необичаен вид.