— Не се страхувай — заговори предпазливо мъжът и гласът му й помогна да го разпознае. Това беше човекът, който вчера я спаси от Панел и съучастниците му!
— И ти ли искаш да спечелиш наградата, обявена за главата ми? — попита тя и в гласа й се примесваха гняв и подигравка. — Ако ме отведеш в дома на графа, аз ще му кажа, че вчера ми помогна да избягам. Господарят ти сигурно няма да хареса тази постъпка.
Мъжът избухна в смях и тя го погледна изненадано.
— Не се страхувай от мен, дете — повтори меко той. — Разговарях надълго и нашироко със свещеника, докато ти спеше, и мисля, че планът ни е добър. Ако си готова да ме изслушаш, обещавам, че ще те скрием толкова добре, та никой да не те намери.
Клариса кимна кратко, седна срещу него и го зачака да продължи с обясненията си. Когато узна какво бъдеще й готвеха, очите й се разшириха от ужас и страх, но скоро в тях се примеси и младежка жажда за приключения.
Непознатият имаше брат, който бил войник на кралска служба, но имал нещастието да остане жив след безбройните битки и когато остарял, се озовал на улицата без пукната пара. Две години бродил самотен из страната и гладувал, докато случайно попаднал на банда отлъчени от обществото, безработни и провалени хора, които си направили убежище в огромната гора на север от градчето Моретон.
Клариса не можеше да проумее чутото.
— И ти ми предлагаш да се присъединя към разбойническата банда? — попита невярващо тя. — Но те… те са безправни!
Мъжът разбра възмущението й. Свещеникът му беше похвалил със силни думи отличните качества на възпитаницата си.
— Младо момиче като теб няма какво да търси в бандата. Макар че отскоро те имат водач и между разбойниците цари нещо като християнска любов към ближния, дори дисциплина, дребосъче като теб не би могло да им се противопостави и скоро ще загине.
Кой знае защо, Клариса сметна думите му за окуражителни и дори се усмихна.
— Освен това — продължи с усмивка мъжът, — те няма да се поколебаят да те предадат на графа срещу обещаната награда.
— Мога да пея. Защо да не се наема в някой богат дом и да…
Мъжът вдигна ръка, за да я спре.
— Само благородните семейства имат свои музиканти. Или най-много някой богат търговец. Не забравяй, че си момиче без роднини, без защита…
Клариса помръкна. Раменете й увиснаха. Къде ли имаше място за нея?
Като забеляза, че тя е започнала да проумява трудността на положението си, мъжът продължи да й обяснява плана си:
— Ако се преоблечеш като момче, ще намериш подслон при отлъчените. Ще отрежеш косата си, ще сложиш панталон, ще пристегнеш гърдите си и никой няма да открие в теб жената. Свещеникът каза, че можеш да променяш гласа си и да вземаш дори най-дълбоките тонове. Като те гледам, никой няма да познае, че си момиче.
Клариса не беше сигурна дали да се засмее или да се обиди на последната му забележка. Вярно, тя не отговаряше на класическия идеал за красота, който изискваше жената да има пълни устни и големи сини очи. Въпреки това й се искаше мъжът да каже, че…
— Не бива така — проговори непознатият с тих смях. — Нямаш причини да ме гледаш сърдито. Сигурен съм, че когато пораснеш, ще се закръглиш и ще заприличаш на истинска дама.
— Аз съм на двадесет години — отговори ледено Клариса.
Мъжът се покашля смутено.
— Тогава би трябвало да благодариш на Бога, че ти е дал този дребен ръст. Хайде, тръгвай с мен, защото вече е много тъмно. Донесох ти мъжки дрехи. Иди в храстите да се преоблечеш и потегляме. Трябва да се върна колкото се може по-бързо. Графът не обича хората му да изчезват за дълго.
Мисълта, че излага добрия човек на опасност, я накара да побърза. Тя взе мъжките дрехи, потръпна от допира на хладното платно и се мушна в храстите, за да се преоблече. Минаха само няколко секунди, докато свали роклята си, но не беше свикнала с мъжкия гардероб и нямаше представа как да се облече. Плътният памучен панталон покри краката й и тя затегна с все сила вървите на талията, за да не пада. Следващото беше дълга памучна кърпа и тя въздъхна потиснато, защото само трябваше да я увие малко по-стегнато около гърдите си и те станаха съвсем плоски. Облече тънката, мека риза с широки ръкави и допълни тоалета си с жакет от здрава, гъстотъкана вълна. Жакетът покриваше дупето й и беше красиво обшит със златни конци. Никога не беше носила толкова меки, приятни дрехи. Имаше чувството, че раните по измъченото й тяло, влошени още повече от триенето на грубата вълнена рокля, са зараснали веднага. Господи, колко свободно се движа в мъжките дрехи! — каза си изненадано тя и подскочи пън въздуха.