— Тази млада лейди прави хубави неща за простия народ — отбеляза замислено един мъж и сърцето на Клариса подскочи от радост. — По-рано се боеше да не си изцапа ръчичките, а сега се хвърля в най-голямата мръсотия. За съжаление Рейн не й обръща внимание.
Когато се прибра в шатрата си, Клариса се отпусна изтощено на едно столче и стисна с две ръце пулсиращите си слепоочия. Главата я болеше от постоянния шум и гадните миризми. Болните й позволяваха да ги докосва, но здравите не й обръщаха внимание и продължаваха да й се подиграват. А Рейн почти не се мяркаше пред очите й.
— Защо дойдохте тук? — питаше я непрекъснато Джоан. — За да си върнете лорд Рейн или за да се грижите за болните престъпници?
— Рейн! — прошепна с копнеж Клариса и потърка слепоочията си. Шатрата беше празна. Джоан предпочиташе да спи другаде. Клариса не беше свикнала да заповядва на слугите и не можеше да контролира действията на Джоан. Като видя, че кофите за вода са празни, тя се намръщи, но грабна едната и се запъти бързо към реката.
Коленичи на брега и се загледа в блещукащата повърхност на водата. Пръските искряха като диаманти на лунната светлина. Някакъв шум я накара да се обърне и сърцето се качи в гърлото й. Зад нея стоеше Рейн — нейният прекрасен, могъщ Рейн, мъжът, за когото беше готова да даде живота си. Фигурата му закриваше луната.
— Доказа ли онова, което искаше да докажеш? — попита делово той и гласът му беше по-твърд от стомана. — Нима очакваше, че хората от лагера ще паднат в краката ти и ще се разплачат от благодарност само защото превързваш гноящите им рани? Те познават човешките души по-добре от мен.
— Какво искаш да кажеш с тези груби думи? — попита обидено тя.
— Ти си добра артистка. Някога бях повярвал, че си… честна и почтена, но платих скъпо и прескъпо за тази заблуда. Надявам се, че хората ми няма да се хванат в капана ти като мен.
Клариса скочи и застана пред него с ръце на хълбоците.
— Спести ми самосъжалението си — заговори тя през здраво стиснатите си зъби. — Нещастният, горкичък лорд Рейн! Как е можал да се унижи дотам, че да се влюби в момиче от простия народ? А когато глупавата му жена сторила всичко, за да го спаси от кралския гняв, той поискал да й внуши, че няма право да прекрачва границите си. — Гласът й се усилваше с всяка дума. — Искам да ти кажа само едно, Рейн Аскот: няма никакво значение дали тези хора ме мразят или не. Аз заслужих омразата им. Но те поне са честни. Ти се държиш като мъченик и не желаеш да се вслушаш в гласа на разума. Затворил си се в черупката си и постоянно си повтаряш, че с теб са постъпили несправедливо. Защо си въобразяваш, че само ти имаш чувство за чест?
— А какво знаеш за честта ти, една обикновена жена? — отзова се подигравателно той.
— Почти нищо. Разбирам само от музика и нямам опит в реалния живот. Но аз поне съм готова да призная, че правя грешки. Ти обаче, благородни лорде, постъпи ужасно несправедливо с мен — и с дъщеря си, за която дори не ме попита.
— Чух, че си родила момиче — проговори сковано Рейн. Клариса изсъска гневно и кожата на Рейн настръхна, сякаш я беше погалила с добре наострена коса.
— Колко си великодушен! — изсъска ядно тя. — Великият, изискан лорд Рейн, господарят на обезправените, е благоволил да забележи, че има дъщеря. — Тя помълча малко и продължи вече по-спокойно: — Дойдох тук, за да те спечеля отново, но вече не съм толкова сигурна, че те искам. Махни се от пътя ми, Рейн Аскот. Вземи студената си чест да топли леглото ти.
— Има много други жени, които са готови да ме стоплят — отговори сърдито той и очите му станаха корави като камък.
— Можеш да им кажеш, че изпитвам искрено съчувствие към тях — отговори гневно Клариса. — А що се отнася до мен, искам да знаеш, че предпочитам мъже, които не се отнасят с жените си студено и грубо. Искам мъж, който е жив, а не стои пред мен като леден блок.
Тя не забеляза как ръката му се стрелна напред. Той беше много по-бърз и силен, отколкото го помнеше. Силните му пръсти стиснаха тънката й талия и когато погледите им се кръстосаха, от гърлото му се изтръгна тих смях, развеселен и възбуден. Могъщото му тяло се прилепи до нейното и Клариса усети как коленете й омекнаха. Рейн дръпна главата й назад и устните му се наведоха към устата й.
— Студен съм бил, значи… — промърмори той и по гърба й пролази гореща тръпка.
Част от мозъка на Клариса все още беше в състояние да мисли разумно. Съпругът и беше решил да й даде урок, но тя не можеше да му го позволи. Надигна се на пръсти и обви с ръце силния му врат.