Аби погледна изпитателно посетителката си.
— Може би някой издател проявява интерес към ръкописа? — Адвокатът влизаше в действие.
— Да речем. Подробностите обаче трябва да съобщя лично на мистър Купър.
— Разбирам. — Аби бе провалила всичко, бе се отклонила от първоначалната си версия. Оуенс я бе изненадала с появата си в офиса. Ако представляваше интересите на Купър като адвокат, щеше да има право да задава въпроси. Оуенс я бе изненадал с появата си в офиса. Ако представляваше интересите на Купър като адвокат, щеше да има право да задава въпроси. Оуенс обаче я бе накарала да признае, че нямат юридически отношения. Сякаш й бе взела ключа от собствения й сейф в банката. За да разбере какво има в него, най-напред трябваше да осигури Купър.
— Често ли прави така? — попита Карла.
Аби я погледна въпросително.
— Мистър Купър. Често ли изчезва по този начин?
— Понякога.
— Обикновено колко време отсъства?
— Зависи. Понякога месец, понякога повече.
Оуенс промърмори нещо под носа си, което прозвуча като ругатня.
— Все трябва да има някаква връзка с него — каза тя глас но. Би трябвало да е адвокат — всеки неин отговор пораждаше нов въпрос. — Какво би станало, ако се случи нещо лошо? Няма ли семейство?
Аби замислено повдигна вежди и сви рамене.
— Мисля, че има сестра някъде в Калифорния. Гейбъл не говори много за нея. — Ако Аби имаше някаква дарба, това беше способността й да измисля.
— Имате ли името или телефонния й номер?
Аби поклати глава.
— Смятате ли, че името й може да е записано на компютъра му? — Намекваше за тършуване в личните му вещи.
— Гейбъл държи всичките си телефонни номера и имена на листчета хартия в джобовете си. Редът не е неговата стихия.
Оуенс прие сведението без въпроси.
— А това истинско ли е?
— Кое?
— Името му.
Аби се замисли за момент, после призна:
— Псевдоним е. — Сви рамене. — Обича старите филми. Златната епоха на киното. Взе имената на двамата си любими актьори. — Направи физиономия, която сякаш казваше: „Детинщина, но какво да се прави?“
— Така си и мислех, как е истинското му име?
— О, не. — Аби започна да клати енергично глава, най-на пред леко, после по-категорично. — Не мога да ви го кажа. Не и преди да говоря с него. Знам, че много ще се ядоса, ако го направя.
Оуенс бе проверила в няколко издателски справочника и големи каталози, за да види дали Гейбъл Купър е автор и на други книги. Не беше.
Нежеланието на Аби да каже истинското му име подхрани още повече теорията на Оуенс защо той не иска то да стане известно. Ако се окажеше права, ръкописът щеше да струва много повече, отколкото си представяха.
— Разкажете ми за него — подкани я Оуенс. Искаше да спечели време и да измъкне някаква информация. Чакаше Аби да изпусне нещо.
— Какво има да се разказва?
— На колко години е? Хубав ли е?
Макар че Карла не забеляза, в очите на Аби за миг се появи студен, мрачен отблясък. Бяха навлезли в опасна територия. Сега Аби беше сигурна, че е постъпила правилно.
— Това важно ли е?
— О, не ме разбирайте погрешно. Книгата е чудесна. Сигурна съм, че ще намерим ентусиазиран издател.
— И ако Гейбъл е хубав, това ще му помогне, така ли?
Лицето на Оуенс изразяваше милион неща, сумата от които се равняваше на „да“.
— За телевизията и рекламните плакати е важно. Помага — отговори тя. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Ние търсим таланти, а книгата му е великолепно четиво…
— Но малко бицепси и бели зъби няма да навредят, на ли? — Аби се усмихна искрено, като жена на жена. Може да се обличаше като селянка, но не беше такава.
Оуенс показа с мимика, че е съгласна, и й намигна. Двете се засмяха. Аби почувства мускулите на лицето си твърди като стомана.
— Знаете ли, всъщност нямам представа на колко години е. Не говори за тези неща. Празнувахме му няколко рождени дни, но досега не е казвал колко трябва да са свещичките.
— Звучи ми като държавна тайна — отбеляза Оуенс.
— Припишете го на суетата — отвърна Аби.
— А по ваша преценка? Петдесет? — Оуенс навлезе в това море от несигурност с надеждата да не е много дълбоко.
— Не, не. Наближава четирийсетте. Най-много четирийсет и една-две.
По лицето на Карла разцъфтя облекчение.
— Женил ли се е? — Все още не навлизаше навътре.
— Два пъти. — Значи поне две жени го бяха харесали като добра партия.
— Хубав ли е? — Най-накрая направи крачка напред.
— Много. Всъщност преди години беше фотомодел — от говори Аби.
Оуенс ококори очи.
— Няма ли снимки?
Без да съобрази, Аби си бе поставила още един капан. — Сигурна съм, че има. За жалост не са при мен. Мисля, че когато се върне, ще ви ги изпрати с удоволствие. Оуенс подкани за още подробности.