— Мургав. Около метър и осемдесет — каза Аби.
— Като куклата Кен, приятелят на Барби.
— Само че куклите Кен не изглеждат опасни — отбеляза Аби.
— За разлика от него. Наистина ли?
— Да. И е много сладкодумен. Убедителен.
— Говори както пише?
— Може да се каже.
На лицето на Карла Оуенс се изписа задоволство. Пътуването в края на краищата не беше напразно.
— Изгарям от нетърпение да го видя на живо — каза тя.
— От плът и кръв — кимна Аби.
— Така да се каже.
Двете се засмяха. Този път Аби малко по-силно.
Засега литературната агентка удряше на камък. Купър отсъстваше и нямаше начин да се свърже с него, освен чрез тази жена, която не й казваше кой знае колко.
— Аби… можем ли да си говорим на „ти“? — Оуенс изведнъж протегна ръка и улови дланта на Аби, сякаш да я убеди в значимостта на момента. — Предполагам, че знаеш нещичко за агенцията ми? Имам предвид… след като си адвокатка, си ни проверила и тъй нататък, нали?
Аби знаеше много — всичко, което бе успяла да намери по Интернет. Знаеше например, че Карла Оуенс поддържа връзки с една от агенциите за таланти в Холивуд, която на свой ред имаше договори с някои от най-касовите кинозвезди. Масовите забавления се бяха превърнали в храна, сервирана на порции от агенциите, които контролираха целия бизнес. Ако успееш да надникнеш в шатрата, им, можеш да дръпнеш стол и да се настаниш на масата. Ръкописът не бе попаднал при „Оуенс и сътрудници“ случайно.
— Знам едно-друго — излъга тя.
— Подбираме клиентите си много внимателно. Имаме много малко, обикновено около десет, не повече. Всичките са много големи. — Изреди няколко имена. Автори, които, ако кихнат, целият издателски бизнес настива. — Обикновено не приемаме хора, които нямат доказани качества или по не три-четири значими бестселъра зад гърба си.
— Това трябва да е много хубаво за вас — каза Аби.
Оуенс й се усмихна. Двете говореха на един и същи език.
— Поради контактите и влиянието на нашата агенция най-често успяваме да изведем тези автори на следващото, по-високо ниво. — Оуенс имаше предвид стратосферата, където продажбите на авторски права за книги и филми нарастваха в геометрична прогресия. — Говоря всичко това въз основа на прочетеното. — Тя потупа пакета върху бюрото. — Бихме могли да дадем едно рамо на приятеля ти и да го поставим в много изгодна позиция. — Повдигна вежди в очакване.
— Разбирам. — Аби отпи глътка кафе и се замисли за късмета на приятеля си. Трябва някой да ти даде едно рамо в тоя живот. Оуенс затърси нещо в чантата си.
— Ще бъда в офиса си в Ню Йорк. — След това се протегна и пъхна в ръката на Аби купчинка визитни картички, сякаш трябваше да облепи с тях стените, за да не забрави телефонния й номер. — Телефонът ми. — Посочи една от картичките. — Смяташ ли, че ще можеш да намериш мистър Купър бързо? Времето е от особена важност. Появяват се възможности и ако не реагираме бързо, можем да ги пропуснем. Разбираш ли?
Оуенс се безпокоеше за собствените си възможности, за върволицата от акули — конкурентите, които щяха да доплуват, ако се разбереше, че Купър няма литературен агент.
— Мога да опитам — кимна Аби.
— Не е достатъчно. Трябва да го намериш. Важно е. За кариерата му. За живота му. От този момент нататък ние сме от един отбор, Аби. Ти и аз. Ти го намери, аз ще го представлявам.
Ха, помисли си Аби. Ще получавам ли процент? Ако Оуенс държеше някаква стара дреха на Купър, в този момент беше готова да я поднесе под носа на Аби, за да запомни миризмата.
— О… ще се върне — каза Аби.
— Да, но навреме ли? — попита Оуенс.
— Може би, ако ми кажеш точно за какво става дума… С колко време разполагам?
— Всяка минута е ценна. Не мога да ти кажа повече, но, повярвай ми, това е най-голямата сделка в живота му. Надявам се, че разбираш.
След като разпали любопитството на домакинята, Оуенс закопча чантата си и стана.
— Важно е. Това вече ти е известно.
Стисна ръката на Аби и се отправи към вратата. Стигна до нея, обърна се и пусна широка, ослепителна усмивка.
— Твоят мистър Купър, изглежда, е страхотен. Нямам търпение да се запозная с него.
След това излезе и затвори вратата, така че не чу какво каза Аби.
— Аз също, драга моя.
2
Джак стоеше пред огледалото в банята до кабинета си у дома, почесваше малката трапчинка на брадичката си и оглеждаше небръснатата си челюст. Нещо го безпокоеше. Един-единствен бял косъм се бе появил сред тъмнокестенявите кичури зад едното му слепоочие. На неговата възраст би могъл да има много повече. Животът на Джак обаче бе като че ли омагьосан във всяко едно отношение, освен едно — това, което единствено имаше значение за него в момента.