Г. Орм
Кълбеста мълния
Ханс Краузе разсеяно посегна към чека, но Добс постави върху синьото листче своята тежка ръка.
— Още една дреболия, драги Краузе. Моля дайте ми разписка.
— Разписка? — късогледите очички на Краузе бързо замигаха зад стъклата на очилата. В неговата практика това беше новост. — Извинете, мистър Добс, доколкото съм разбрал, чекът ни се дава като подарък… помощ на нашата партия от Организацията за разпространение на американската култура… за вътрешноорганизационни укрепвания пред решаващите, тъй да се каже…
— За вътрешни или външни, мистър Краузе, това нас не ни интересува. Тази разписка е гаранция за вашата активност и честно отношение към делото. Нали знаете, че за подкуп… — Добс присви леко едното си око.
Пред Краузе се озова бяло листче, където беше напечатано на съвършено чист немски език:
„С настоящото потвърждавам, че аз, Ханс Краузе, взех като подкуп сумата…“
Какъв абсурд? Само американците могат да замислят това. Ами ако неочаквано тази разписка излезе на бял свят?
Добс успокои развълнувания политически деец:
— След изпълнение на задачата разписката ще бъде унищожена. Или тогава ще си я получите обратно, ако заради нея не можете да спите.
С трепереща ръка Краузе извади от джоба си писалка. Разписката, масата, Добс — всичко се мяркаше зад очилата в някаква страшна въртележка.
— Сега можете да вървите — промълви мистър Добс, небрежно сгъна разписката и я прибра в отворената каса, която стоеше зад гърба му. През потъмнелите стъкла на очилата на Краузе му се стори, че върху желязната полица на касата вместо неговата една разписка стои цяла пачка.
Франк П. Добс, скривайки своето нетърпение, изчака, докато гостът изчезна, и натисна копчето на вътрешния телефон. От миниатюрния високоговорител, който беше скрит в поставения върху масата бронзов модел на статуята на свободата, се чу мелодичен глас:
— Слушам, мистър Добс.
— Изпратете тук Фостер.
— Веднага, мистър Добс.
Добс изключи телефона и погледна статуетката. Той търпеше послушната бронзова девица само защото тя правеше голямо морално впечатление на посетителите.
Вратата на кабинета се отвори. Появи се майор Роберт Фостер, началник на третия отдел на Организацията за разпространение на американската култура.
— Е, проверихте ли? — запита Добс, гледайки подозрително Фостер. — Този породист мъжага пак навярно е бърборил с личния секретар на Добс, прекрасната мис Сара Флеминг. — Същото това момиче, което винаги отговаряше из устата на статуята на свободата със „слушам“ и „веднага“.
— Изглежда момчето е казало истината, мистър Добс — Фостер отвори една папка и прочете: — „Георг Лейман, по професия електроинженер, роден в 1918 г. в семейството на служащ; взел участие във войната на Източния фронт през 1941–1942 год., по-късно — сътрудник на спецотдела Н–14 при Военното министерство, безпартиен. След демобилизацията постъпил на работа в завод «4-дубл» на предприятието «Германски обединени електротехнически заводи» отначало като старши инженер, после като заместник-началник на лаборатория. Преди три дни изчезнал от квартирата си.“
— Хм… Приблизително същото казва и самият той.
— Моите хора разпитаха и Шмидт. Шмидт казва, че познавал Лейман само повърхностно, макар и да са работили в едно учреждение. Но описанието си схожда. В последно време Лейман се занимавал в лабораторията с някаква нова апаратура, за която няма данни.
— Шмидт получи от нас истински паспорт. За какъв дявол се увърта още тук?
Фостер извади от джоба си цигара, драсна клечка кибрит по бронзовия гръб на девицата, олицетворяваща свободата, и вдигна рамене:
— Там, казват, била замесена някаква жена. Но това не се отнася до нас! Нали разписките са тук в касата.
Добс изведнъж си спомни, че касата още стои отворена. Той стана, затвори стоманената вратичка и пусна ключовете в джоба си. Непредпазливо бе да държи при открит достъп толкова важни документи, каквито се намираха в това шкафче. Само разписката на Краузе струваше толкова пари. Наистина, не лични пари на Добс, но все пак американски пари, за които той отговаряше. Освен това в касата се пазеха книжа, получени от Шмидт. Добс малко се съмняваше във възторжените уверения на Шмидт, че откраднатият от него проект ще произведе преврат в цялата електропромишленост и заедно с това, разбира се, във финансовото положение на мистър Добс. Но по мнението на специалисти, на които Добс повърхностно обясни описаната в книжата техническа идея, папката си струваше заплатените пари. Що се отнася до електричеството, Добс твърдо знаеше само това, че той е най-крупният акционер на „Уестерн електрик Ко“.