— Ние ще продължим пътя си — каза Клей. — Съветвам ви да останете тук поне един час, защото едва ли ще искате да ни срещнете отново. Подаряваме ви живота. Видим ли ви отново обаче, ще ви убием. — Отстъпи към Том и другите, без да отделя взора си от намръщеното, изумено и окървавено лице. Чувстваше се като някогашния укротител на лъвове франк Бък, който обясняваше, че усмирявал хищниците само със силата на волята си. — Още нещо. Нямам представа защо телефонните хора искат да съберат всички „нормита“ в Кашуок, но знам защо вкарват добитъка в кошарата. Помислете над това по време на следващата новинарска емисия за лековерни нормита.
— Да ти го нашибам — каза Гънър, но извърна поглед и се втренчи в маратонките си.
— Хайде, Клей — обади се Том. — Да вървим.
— Внимавай да не ви срещнем пак, Гънър — заплаши го Клей, но това така или иначе се случи.
12
Някак си Гънър и Харолд успяха да ги изпреварят — явно бяха рискували и бяха изминали десетина-петнайсет километра, докато Клей, Том Алис и Джордан спяха в Междущатския мотел, който се намираше на територията на Мейн (по-точно на около двайсет метра от границата с Ню Хампшир). Навярно младоците си бяха избрали за отдих Селмън Фолс и Гънър бе скрил новата си придобивка сред десетината изоставени коли. Ала по-важното беше, че ги бяха изпреварили, дебнеха появата им, за да ги нападнат. Клей почти не обърна внимание както на приближаващата се машина, така и на коментара на Джордан „Поредният спринтьор“. Намираше се на своя територия и докато минаваха покрай всяка местна забележителност — развъдника за омари „Френо“, на три километра източно от Междущатския мотел, „Сладоледените лакомства на Шейки“, разположен от другата страна на пътя, и статуята на генерал Джошуа Чембърлейн на малкото площадче в Търнбул, той все повече се чувстваше като човек, който сънува ярък сън. Не осъзнаваше, че не се е надявал да види дома си, докато не зърна огромната пластмасова фунийка за сладолед, извисяваща се над „Шейки“ — вирнала извития си връх към небето, изглеждаше едновременно тривиално и екзотично, сякаш бе излязла от кошмара на някой безумец.
— Пътят ми се струва доста опасен за спринтиране — отбеляза Алис.
Когато фаровете проблеснаха на билото на хълма зад тях, те побързаха да се отдръпнат от шосето. Някакъв пикап се беше преобърнал по средата на пътя и Клей си помисли, че има голям шанс приближаващата се кола да се вреже в него, ала предните й светлини свърнаха вляво веднага щом се спусна по нанадолнището, и спринтьорът с лекота избегна препятствието. Автомобилът излезе на банкета, но само след няколко секунди се върна обратно на асфалта и стремглаво се понесе напред. По-късно Клей си каза, че Гънър и Харолд сигурно вече бяха минали по тази отсечка от пътя, запаметявайки местоположението на всички спринтьорски капани.
Той беше най-близо колата, която шеметно се носеше към тях, Алис стоеше малко по-назад, Том и Джордан стърчаха до нея. Очилатият прегръщаше момчето през раменете.
— Ама тоя наистина яко се е засилил! — каза Джордан. В гласа му нямаше тревога — просто констатираше факта. Клей също не се чувстваше притеснен, нито предчувстваше какво ще се случи след малко. Съвсем бе забравил за Гънър и Харолд.
На петдесетина метра от мястото, на което стояха, имаше някаква спортна кола — „Ем Джи“ или нещо подобно, зарязана напреки на банкета. Харолд, който управляваше автомобила, рязко свърна встрани, за да я заобиколи. Отклонението бе съвсем слабо, ала се оказа достатъчно, за да наруши прицела на Гънър. Или пък не беше така. Навярно мишената му изобщо не е била Клей. Може би от самото начало бе искал да уцели Алис.
Тази нощ се возеха в невзрачен шевролет. Дългокосият мъж бе коленичил на задната седалка, подавайки се чак до кръста през прозореца, в ръката си държеше нащърбен каменен къс с големината на едра ябълка. Нададе нечленоразделен вик, сякаш излязъл от комиксите, нарисувани в началото на творческата кариера на Клей — „Яаааахххххх!“ и метна камъка. За част от секундата ръбестият снаряд измина смъртоносната си траектория и улучи Алис в лявото слепоочие. Художникът никога нямаше да забрави този звук. Фенерчето, което момичето държеше — и което я бе превърнало в идеална мишена, макар че и четиримата носеха фенерчета, се изплъзна от омекналите й пръсти и лъчът му изписа ярък конус върху чакълената настилка, осветявайки парченце от счупен стоп, което заблестя като фалшив рубин.