Къщата им беше последната вляво (обичаше да казва на Шарън, че живеят накрай света), алеята, водеща към малкия гараж, бе толкова къса и тясна, че можеше да побере само една кола. Клей беше останал без дъх, ала не забави ход. Спринтира по алеята, разритвайки листата по пътя си, без да обръща внимание на болката в хълбока си — задъхваше се, в устата си усещаше вкус на олово. Вдигна фенерчето и го насочи към отворената врата на гаража.
Колата я нямаше. Въпросът бе дали това е добро предзнаменование.
Обърна се — фенерчетата на Том и Джордан се приближаваха към него. Тръгна към задната врата на дома си, забеляза нещо и сърцето му подскочи. На един дъх взе стъпалата на верандата и за малко щеше да счупи стъклото, изгаряйки от нетърпение да грабне бележката, залепена на кухненската врата. Бе прикрепена с тиксо — ако бяха дошли час по-късно, навярно вятърът вече щеше да я е отнесъл. Прииска му се да удуши Шарън заради безотговорността й — не че това беше нещо ново за нея, ала в следващия момент забеляза, че бележката не беше от жена му.
2
Джордан прекоси алеята и изкачи стъпалата на верандата, последван от Том, който дишаше тежко, а стъпките му шумоляха по килима от листа. Спря се до момчето и насочи фенерчето си към белия лист в ръката на Клей, след което освети потресеното лице на художника.
— Съвсем бях забравил, че майка й има диабет — промълви Клей и им подаде бележката. Том и Джордан я прочетоха заедно.
„Татко,
Случи се нещо лошо както сигурно знаеш, но се надявам, че си добре и ще намериш това. Мич Стейнман и Джордж Гендрън са заедно с мен, хората наоколо откачат и всички мислим, че е от джиесемите. Това сега е най-лошото дойдохме тук, защото ме е страх. Исках да счупя моя, но се оказа, че го няма. Мама го беше взела, защото нали знаеш че маминка е болна и тя искаше да проверява как е. Трябва да тръгвам страх ме е, някой е убил господин Кретски. Всички са или мъртви или луди като в някой страшен филм, но чухме че хората се събират в общината (НОРМАЛНИТЕ хора) и смятаме и ние да отидем там. Може би мама също е там, но тя е взела моя ТЕЛЕФОН. Татко, ако намериш това и си добре МОЛЯ ТЕ ЕЛА ДА МЕ ВЗЕМЕШ.
Том спря да чете и заговори с благ глас, който изплаши Клей повече и от най-страшното предупреждение:
— Съзнаваш, че онези, които са се събрали в общината, по всяка вероятност са поели по много различни пътища, нали? Все пак са минали десет дни и светът премина през ужасни сътресения.
— Знам — задавено промълви художникът. Очите му пареха, в гърлото му се бе надигнала пулсираща буца. — И предполагам, че майка му най-вероятно е… — Вдигна рамене и махна с трепереща ръка към заобикалящия ги мрак. — Въпреки това обаче трябва да отида в общината и да проверя. Може да са оставили някаква бележка. Той може да е оставил някаква бележка.
— Да — рече Том. — Имаш право. После ще решим какво да правим по-нататък. — Продължаваше да говори със същия благ, успокояващ глас, и на Клей почти му се прииска приятелят му да се засмее и да изтърси нещо от рода на: „Стига си се заблуждавал, пич — наистина ли смяташ, че ще го видиш отново? Кога най-накрая ще приемеш шибаната реалност?“
Междувременно Джордан прочете бележката за втори път, а може би и за трети и четвърти. Въпреки че почти бе обезумял от тревога, Клей изпита странното желание да се извини на момчето за лошия правопис и пунктуация на сина си, но после си каза, че Джони е писал под ужасен стрес, приклекнал на верандата, докато приятелите му са наблюдавали втрещени как хаосът внезапно поглъща спокойното им градче.
Джордан вдигна поглед от листа и попита:
— Как изглежда синът ти?
Художникът се зачуди защо хлапето му задава този въпрос, но реши, че не иска да знае. Поне засега.
— Джони е малко по-нисък от теб. Изглежда закръглен, но е от възрастта. С тъмнокестенява коса.
— Не е кльощав. Нито пък рус.
— Не, така изглежда приятелят му Джордж.
Джордан и Том се спогледаха. Лицата им бяха мрачни, ала на художника му се стори, че забелязва облекчение в тях.
— Какво има? — възкликна. — Какво! Кажете ми.
— От другата страна на улицата — промърмори очилатият. — Не го видя, защото тичаше. През три къщи оттук. Слабо русо момче с червена раница…
— Това е Джордж Гендрън — каза Клей. Познаваше червената раница на Джордж тъй добре, както познаваше синята на Джони със светлоотражателните ленти отгоре й. — Когато бяха в четвърти клас, двамата с Джони направиха макет на пуританско селище за часа по история и получиха шестици. Джордж не може да е мъртъв. — Ала явно беше. Клей приседна на стъпалата (като в просъница чу познатото изскърцване) и с длани закри лицето си.