3
Общината се намираше на пресечката на улиците „Езерна“ и „Мелнична“ пред градския парк и езерото, дало името си на градчето. Кент Понд буквално означава „Езерото Келт“. Паркингът беше почти пуст, само служебните места бяха заети, за сметка на което и двете улици към голямата викторианска сграда бяха претъпкани с автомобили. Явно хората се бяха опитали максимално да се доближат до бялата постройка, преди да продължат пеша. Дори зелените площи бяха претъпкани с изоставени коли и Клей, Том и Джордан се придвижваха изключително бавно. Десетина къщи бяха изгорели до основи, някои все още димяха. Художникът покри трупа на момчето на Ливъри Лейн (наистина беше приятелят на Джони), но не можеха да сторят нищо за многобройните подути и разлагащи се мъртъвци, на които се натъкнаха по време на бавния преход към общината. Бяха стотици, ала в тъмнината Клей не видя нито едно познато лице. Каза си, че и светло да беше, пак нямаше да разпознае никого — враните бяха пирували в продължение на десет дни.
Мислите му се насочиха отново към Джордж Гендрън, който лежеше по корем сред купчина окървавени листа. Синът му бе написал в бележката си, че Джордж и Мич — двамата му най-добри приятели, са с него. Следователно онова, което беше сполетяло русото момче, се бе случило малко след като Джони бе закрепил бележката за кухненската врата и тримата бяха напуснали къщата на Ридъл. И след като само Джордж лежеше сред окървавената шума, Клей предполагаше, че Джони и Мич се бяха измъкнали живи от Ливъри Лейн. „Но който много предполага, здравата се излага — помисли си. — Евангелието на Алис Максуел, мир на праха й.“
И това бе самата истина. Бе напълно възможно убиецът на Джордж да се е втурнал след тях и да ги е настигнал някъде другаде. На главната, на „Дъгуей“ или на съседната „Лоръл“. Където ги е наръгал с касапски нож или две автомобилни антени…
Вече бяха стигнали до паркинга на общината. Вляво голям пикап, който се бе опитал да мине напряко, беше затънал в блатистия бряг на езерото, вдясно се виждаше жена с разпорено гърло, чието лице представляваше кошмарен лунен пейзаж от кървава каша и черни кратери. На главата й се мъдреше шапка на „Портланд Сий Догс“, дамската й чантичка се мъдреше непокътната до нея (дори ремъкът продължаваше да е преметнат през рамото й). Убийците вече не се интересуваха от пари. Клей се стресна, когато Том докосна рамото му:
— Престани да мислиш какво може да се е случило.
— Откъде знаеш какво…
— Няма нужда да съм телепат, за да го разбера — въздъхна Том и се насили да се усмихне. — Ако намериш сина си — най-вероятно няма да успееш, ала не е изключено и да се случи, то съм сигурен, че ще ти разкаже цялата история. Ако пък не го намериш… тогава има ли някакво значение?
— Не. Разбира се, че няма. Но, Том… аз познавах Джордж Гендрън. Хлапетата го наричаха Кънектикъщ защото семейството му бе дошло от там. Ял е хамбургери в задния ни двор. От време на време татко му идваше у дома и заедно гледахме мачовете на „Пейтриътс“.
— Разбирам — кимна нисичкият мъж. — Разбирам — повтори, след което се обърна към хлапето: — Стига си я гледал, Джордан, няма да се надигне и да тръгне.
Ала момчето не му обърна внимание и продължи да наблюдава изкълвания от враните труп с шапка на „Сий Догс“.
— Фоните започнаха да се грижат за себеподобните си веднага щом бяха препрограмирани на първично ниво — отбеляза. — И въпреки че само изваждаха труповете изпод скамейките и ги хвърляха в блатото, поне се опитаха да направят нещо. Обаче не се грижат за нашите трупове. Оставят ги да се разлагат там, където паднат. — Джордан се обърна към Том и Клей. — Без значение какво казват или обещават, не можем да им се доверим! — добави гневно. — Не можем!
— Съгласен съм с теб — каза Том.
Художникът кимна:
— Аз също.
Очилатият се обърна към общината, където няколко аварийни лампи с очевидно дълготрайни батерии все още излъчваха нездраво жълтеникаво сияние, което се отразяваше от покривите на паркираните служебни автомобили.
— Да влезем и да видим какво са ни оставили.
— Да, хайде да влезем — промълви Клей. Джони едва ли щеше да е там, ала нещо в него (онова, в което детското продължаваше да живее) все още се надяваше, че ще чуе възторжения вик „Татко!“ и синът му ще се хвърли в обятията му — жив и невредим, от плът и кръв, за да прогони кошмара.
4
Разбраха със сигурност, че общината е изоставена, когато видяха надписа, надраскан върху двойните врати. Под бледото сияние на аварийните светлини големите, разкривени букви изглеждаха написани със засъхнала кръв: