Клей нямаше отговор на този въпрос. Мъжът с конската опашка отново погледна часовника си:
— Минава три. Да се връщаме. Дениз сигурно вече е опаковала нещата ни. Настана време да решим дали ще продължим заедно, или ще се разделим. „Но когато казваш да продължим заедно, ти ме караш да се разделя със сина си — помисли си Клей. — И то завинаги.“ А той никога не би го сторил, освен ако не откриеше със сигурност, че Джони-Джий е мъртъв. Или се е променил.
10
— Смятате ли, че ще можете да продължите на запад? — попита Клей, когато се върнаха при табелата с двете стрелки. — Нощите още са наши, но дните принадлежат на онези, а сами знаете на какво са способни.
— Почти съм сигурен, че ще можем да ги прогоним от съзнанията си, когато сме будни — каза Дан. — Няма да е лесно, но е постижимо. Ще спим на смени, поне за известно време. Най-важното е да стоим далеч от рояците.
— Което означава възможно най-бързо да минем през Западен Ню Хампшир, после и през Върмонт — добави Рей. — Далеч от големите градове и застроените райони. — Насочи лъча на фенерчето си към Дениз, която седеше върху спалните чували. — Всичко готово ли е, скъпа?
— Да — отвърна тя. — Ще ми се да ми позволите и аз да нося нещо.
— Ти носиш детето си — каза нежно мъжът с шапката на „Долфинс“. — Напълно е достатъчно. И според мен няма смисъл да мъкнем спалните чували.
— Вероятно от време на време ще можем да се придвижваме с коли — продължи Дан. — Рей смята, че по някои от второстепенните пътища ще има петнайсет, дори двайсеткилометрови отсечки без задръствания. Запасили сме се с подробни карти. — Приклекна на коляно и нарами раницата си, без да изпуска от поглед художника; на лицето му се изписа горчива усмивка. — Зная, че шансовете ни са минимални; не съм изкуфял стар глупак, ако случайно си го мислиш. Но все пак изпържихме два рояка, избихме стотици от тях и нямам никакво желание да свърша на онези платформи.
— Имаме и друго преимущество — обади се Том и Клей се запита дали нисичкият му приятел осъзнаваше, че току-що се е записал в лагера на Хартуик. Вероятно. Том изобщо не беше глупав. — Фоните ни искат живи.
— Така е — кимна Дан. — Затова нищо чудно и да успеем. Още сме в самото начало, Клей — фоните все още плетат мрежата си и бас ловя, че в нея има множество дупки.
— По дяволите, та те още не са сменили дрехите си! — засмя се Дениз. Художникът искрено й се възхищаваше. Изглеждаше бременна в шестия месец (нищо чудно да беше и в седмия), въпреки това не й пукаше от нищо. Как му се искаше Алис да може да я види…
— Ако успеем да се промушим през дупките в мрежата им — продължи Дан, — ще отидем в Канада през Върмонт или Ню Йорк. Петима са по-добре от трима, ала шестима са най-добре — трима спят, а трима стоят на пост и прогонват телепатията. Нашият малък рояк. Е, какво ще кажеш?
Клей поклати глава:
— Ще потърся сина си.
— Размисли, Клей — обади се Том. — Моля те.
— Оставете го — намеси се Джордан. — Вече е решил. — Прегърна художника и се притисна към него. — Надявам се да го намериш — въздъхна. — Но дори да успееш, ще намериш ли нас?
— Ще ви намеря — успокои го Клей. Целуна хлапето по бузата и се отдръпна. — Ще си уловя някой телепат и ще го използвам като компас. Може да отвлека самия ректор на Харвард… или Разръфания, както го наричаме ние. — Обърна се към Том и му подаде ръка.
Но очилатият не я стисна, а го прегърна. Сетне го целуна — първо по едната буза, а после и по другата.
— Спаси живота ми — прошепна му. Дъхът му беше горещ и гъделичкащ, а наболата му брада драскаше бузата на другия мъж. — Нека и аз спася твоя. Ела с нас.
— Не мога — отвърна Клей. — Трябва да намеря сина си.
Нисичкият мъж се отдръпна и опечалено го изгледа.
— Зная — изхълца. — Зная, че трябва да го направиш. — Той избърса очите си. — По дяволите, мразя сбогуванията. Не можах да кажа сбогом дори на шибания си котарак.
11
Клей стоеше до табелата с двете стрелки и гледаше отдалечаващите се светлинки. Последна изчезна тази на Джордан. В продължение на няколко секунди остана сама на билото на първия хълм на запад — мъждукаща бяла искрица в необятната чернота, сякаш момчето бе спряло и гледаше към него. Сетне сиянието сякаш потрепери и изчезна, а мракът отново спусна непрогледния си покров. Художникът въздъхна — звукът, който се изтръгна от гърдите му, беше хрипкав и тягостен — и нарами раницата си, след което закрачи на север по калната отбивка на Шосе № 11. В четири без петнайсет навлезе в Северен Беруик и остави Кент Понд зад себе си.