— Т’вай… мо-оя ’мъон! — заяви младият. „Това е моят камион“ — прошепна гласът му в съзнанието на художника.
По-възрастният дишаше на пресекулки. Накрая си пое дълбоко дъх и вдигна ръка, показвайки среден пръст на опонента си.
— Да го духаш — изрече съвсем отчетливо. Двамата наведоха глави и отново се хвърлиха един към друг. Черепите им изхрущяха толкова силно, че Клей неволно потрепери. Този път сирената на покрива нададе по-продължителен вой, преди отново да онемее. Флуоресцентните лампи на полицейския участък проблеснаха за около три секунди, отнякъде се чу и музика — Бритни Спиърс, която пееше самодоволно „Опа!… направих го пак“. Електрическите жици се скъсаха с вибриращ звук (досущ като струни на китара) и разсякоха въздуха на сантиметри пред лицето на художника, който стреснато отскочи назад. Най-вероятно по тях не течеше ток — просто нямаше откъде да тече ток — но… Мъжът с възпаленото око и бермудите се строполи на колене, от двете страни на главата му се стичаше кръв.
— Камионът си е мой! — рече той съвсем ясно, след което ничком се просна на земята.
По-младият се обърна и гордо изгледа Клей, сякаш, за да се увери, че триумфът му не е останал незабелязан. И от неговия череп бликаше кръв — извираше изпод сплъстената му коса, след което се разделяше на две струйки около носа му и се стичаше в устата му. Очите му изобщо не бяха безизразни — в погледа му се четеше абсолютна лудост. Клей изведнъж разбра — с ужасяваща, отвъд всякакво съмнение категоричност, че ако цикълът наистина свършваше тук, нищо не можеше да спаси сина му.
— Мъон е мо-о-ой! — изграчи младият мъж. — Мьон е мо-о-ой! Мьон е мо-о-ой! — Клаксонът на допотопната бракма избоботи басово, сякаш в потвърждение на думите му. — Мьон е мо…
Клей го застреля, след което прибра револвера си обратно в кобура. „Е, какво пък — помисли си той. — Само веднъж могат да ме сложат на онези платформи.“ Въпреки това продължаваше да трепери и когато влезе в единствения мотел в Гърливил, който се намираше на другия край на поселището, мина доста време, докато успее да заспи. Този път вместо Разръфания сънува Джони — с празен поглед и мръсни дрехи, който каза „Ма-а-ай се-е-е! Мьон е мо-о-ой!“ когато Клей го извика по име.
6
Пробуди се от кошмара дълго преди свечеряване, но тъй като не му се спеше, реши да поднови прехода си. Имаше намерение щом остави Гърливил зад гърба си, да си потърси подходящо превозно средство. Не виждаше защо да не го стори — Шосе № 160 изглеждаше празно и най-вероятно по него нямаше автомобили след онази верижна катастрофа на кръстовището с Шосе № 11. Просто не бе обърнал внимание на това в дъжда и мрака.
„Как няма да е празно — помисли си, — та нали Разръфаният и приятелите му специално са се погрижили за това. Естествено, че ще се погрижат — нали е улеят, водещ към кланицата! Аз съм вече бита карта — съвсем скоро ще ме подпечатат, прошнуроват и приберат в шкафа при другите папки, но жалко за Том, Джордан и другите трима. Чудя се дали са успели да намерят достатъчно чисти пътища, по които да стигнат до Ню Хампшир с ко…“
Тъкмо преваляше билото на някакъв хълм и като зърна гледката от другата страна, забрави мисълта си. По средата на пътя се мъдреше жълт училищен микробус, на който пишеше: „МЕЙН ОБРАЗОВАТЕЛЕН РАЙОН 38 НЮФИЙЛД.“ До микробуса стояха мъж и момче; възрастният бащински прегръщаше момчето — жест, който Клей щеше да разпознае навсякъде. Докато се взираше в тях, неспособен да повярва на очите си, зад рейсчето се показа друг мъж. Дългата му прошарена коса бе вързана на опашка. Зад него вървеше бременна жена с тениска — този път фланелката беше светлосиня, не черна с надпис „Харли Дейвидсън“, но жената със сигурност беше Дениз.
Джордан го видя и извика името му, изтръгна се от прегръдката на Том и с всички сили се затича към Клей, а художникът се втурна към него. Двамата се хвърлиха в обятията си.
— Клей! — извика хлапето. Радостта му граничеше с истерия. — Наистина си ти!
— Аз съм — усмихна се художникът. Завъртя Джордан във въздуха и после го целуна. Джордан не беше Джони, но в него Клей виждаше сина си. Момчето се притисна към него. Клей го побутна назад, изпитателно го изгледа и забеляза тъмнокафявите кръгове на изтощението под очите му:
— Как, по дяволите, се озовахте тук?
— Не можахме… — запъна се Джордан и над изпитото му лице сякаш премина тъмен облак. — Непрекъснато сънувахме, че…
В този момент към тях се приближи Том. Отново не стисна протегнатата ръка на художника, а го прегърна.