Мъжът с шапката на „Долфинс“ безмълвно подаде пакета.
— Сякаш те блъска някаква ръка, само че в мозъка — въздъхна Том. — Никак не беше приятно. Просто не може да се опише. През цялото време имахме усещането, че Разръфаният и роякът му се движат с нас. От време на време дори ги виждахме между дърветата.
— Значи вече не се движат на рояци само късно вечер и рано сутрин — отбеляза Клей.
— Не, всичко се промени — рече Дан. — Джордан има интересна теория с някои доказателства, които да я подкрепят. — Запали цигарата си, вдиша дима и се закашля. — По дяволите, знаех си, че не напразно отказах тези гадости! — След няколко секунди се успокои и продължи: — Могат да се издигат във въздуха. Да левитират. Това сигурно е идеален начин да се придвижваш през задръстените улици. Все едно имаш вълшебно килимче.
На километър и нещо от забутания горски път петимата открили хижа с паркиран отпред пикап. Ключовете ги чакали на таблото. Рей карал, а Том и Джордан се возели в откритата каросерия. Никой не се изненадал, когато горската пътека отново се насочила на север. Малко преди да потъне в пустошта и гъсти шубраци да закрият коловозите, невидимият фар в главите им ги насочил към друг черен път, след което към трети, обрасъл с треви и буренаци. В крайна сметка стигнали до някакво блато, където пикапът затънал в калта, но след един час газене из тинята излезли на Шосе № 11 — малко по на юг от кръстовището с Шосе № 160.
— Там намерихме двама мъртви фони — поясни Том. — Бяха още топли. Наоколо се въргаляха повалени електрически стълбове и скъсани жици. Враните си бяха устроили банкет.
Клей се замисли дали да им разкаже какво се бе случило пред пожарната в Гърливил, ала се отказа. Нямаше никаква полза. Освен това мнозина фони не се биеха помежду си — именно те принуждаваха Том и другите да продължат напред.
В края на краищата невидимият навигатор в главите им ги бе отвел до жълтия училищен микробус; Рей го беше открил, докато останалите ровичкали в Нюфийлдското магазинче — същото, където Клей бе намерил джинджифилова газирана напитка след срещата с разполовения спринтьор — и се наливали със сода. Мъжът с бейзболната шапка видял рейсчето през задния прозорец на павилиончето. Там се бяха сдобили и с нови обувки, защото преходът из тинята ги бе окалял чак до пищялите.
Оттогава бяха спирали само веднъж — за да запалят огън на гранитния под на Гърливилската каменоломна и да хапнат нещо топло, след което си направили едночасова почивка. Сигурно бяха минали покрай мотела в Гърливил, където бе полегнал художникът, точно по времето, когато той се бе събудил, защото скоро след това им било внушено да спрат.
— И накрая се намерихме — обобщи Том. — Случаят е почти приключен. — Махна към небето, земята и дърветата и добави усмихнато: — Някой ден, сине, всичко това ще бъде твое.
— Онази сила престана да ме подтиква, поне от известно време — обади се Дениз. — За което съм благодарна. Първия ден беше най-ужасно. Само Джордан знаеше, че нещо не е наред, но и ние…, ами, усещахме, че има нещо гнило.
— Вярно си е — въздъхна Рей и се почеса по тила. — Все едно попадаш в детска приказка, в която птиците и змиите говорят. Казват ти нещо от сорта на: „Всичко е наред, всичко е супер, няма значение, че краката те болят, нищо ти няма, направо си тип-топ.“ Тип-топ, така казвахме, когато бях хлапе в Лин…
— „Лин е град на греха, срама и страстта! Не си помисляй даже насън, че ще идеш във рая — ще те оставят отвън!“ — занапява тихичко Том.
— Добре, де, знам, че си израснал с религиозни откачалки! — изсумтя Рей. — Както и да е, хлапето знаеше истината, но ние не му повярвахме и си мислехме, че сме прави. Макар че, ако човек има малко мозък в главата и си въобразява, че се отдалечава от шибаните…
— Вярвах, че ще успеем, защото го исках — въздъхна Дан, — но горчивата истина е, че никога не сме имали възможност да избягаме. Другите нормита — може би, ала не и ние. Ние сме роякоубийци. Те са твърдо решени да ни унищожат — без значение какво ще им струва.
— Според вас какво са ни подготвили? — попита Клей. — Какво ще ни сторят?
— О, ще ни убият естествено — каза равнодушно Том. — И тогава най-накрая ще се наспя.
Съзнанието на художника работеше трескаво и мислите му внезапно се вкопчиха в няколко неща. Преди известно време Дан бе казал, че поведението на рояците се е променило и че Джордан има интересна теория по въпроса. А преди броени секунди бе изрекъл: „Без значение какво ще им се случи.“