— Аз предпочитам агресията — каза Дан. — Нека се разкъсат взаимно в грандиозно кърваво меле.
Клей продължаваше да мисли за Джони. И за Шарън, но най-вече за Джони. За Джони, който бе написал: „МОЛЯ ТЕ ЕЛА ДА МЕ ВЗЕМЕШ“ с големи печатни букви, след което бе добавил и трите си имена, сякаш, за да придаде още по-голяма тежест на молбата си.
— Дори да е така, няма да ни помогне — обади се Рей Хюизенга, — освен, ако не се случи тази нощ. — Той се надигна от каменната плоча м се протегна. — Имам чувството, че съвсем скоро ще ни подкарат към шибания си Кашуок. Отивам да си свърша работата, докато все още имам тази възможност. Не тръгвайте без мен.
— Дори и да искаме, не можем — подметна Том след него. — Ключовете за микробуса са у теб!
— Надявам се, че всичко ще бъде наред, Рей — обади се и Дениз.
— Мразя да ме лъжат, скъпа — каза човекът с бейзболната шапка и се изгуби сред дърветата.
— За какво точно им трябваме? — попита Клей. — Имате ли някаква представа? Джордан вдигна рамене:
— Може да е някаква затворена комуникационна система, в която са свързани различни места от цялата страна. А нищо чудно да обхваща и целия свят. Големината на стадиона ме навежда на мисълта, че…
— И латинският естествено — прекъсна го Дан. — Това е нещо като техен lingua franca.
— Защо им е притрябвал? — свъси вежди Клей, — Нали са телепати.
— Но продължават да мислят предимно с думи — отбеляза Том. — Поне досега. При всички случаи смятат да ни екзекутират, Клей — Джордан мисли така, ние с Дан — също.
— И аз — прошепна едва чуто Дениз и погали издутия си корем.
— Латинският е нещо повече от lingua franca — каза Том. — Това е езикът на справедливостта. Виждали сме ги да го използват и преди. Гънър и Харолд. О, да. Художникът кимна.
— Джордан има и друга идея — продължи Том. — Мисля, че трябва да я чуеш, Клей. За всеки случай. Джордан?
Ала момчето поклати глава:
— Не мога.
Том и Дан Хартуик се спогледаха.
— Добре, де, нека някой от вас да ми я каже — махна с ръка художникът. — Хайде, за Бога! В крайна сметка Джордан беше този, който заговори.
— Тъй като са телепати, те знаят кои са най-скъпите ни хора.
Клей потърси някакво зловещо значение в тези думи и не можа да го намери.
— И?
— Аз имам брат в Провидънс — сподели Том. — Ако е един от тях, той ще ме екзекутира. Стига Джордан да не греши, разбира се.
— Сестра ми — каза Дан Хартуик.
— Отговорникът на моя етаж — промълви хлапето. Лицето му бе станало мъртвешки бледо. — Онзи с последния модел „Нокия“, на който можеш да гледаш филми.
— Съпругът ми — изхлипа Дениз и избухна в плач. — Освен ако не е мъртъв. Моля се на Бога да е мъртъв!
На Клей му трябваше известно време, докато осъзнае смисъла на казаното от Джордан. Дори тогава си помисли невярващо: „Джони? Моят Джони?“ Е следващия миг обаче в съзнанието му изплува образът на Разръфания, който стои пред него, протегнал ръка над главата му, а гласът му изрича, без дори устните му да помръднат: „Ecce homo — insanus.“ Сетне художникът забеляза как синът му се приближава към него — облечен е в любимата си тениска на „Ред Сокс“, тази с името и номера на Тим Уейкфийлд, а на главата му е нахлупена бейзболната му шапка, обърната с козирката назад. Неговият Джони — миниатюрен и крехък на фона на огромния стадион, претъпкан от милиони телефонни откачалки благодарение на чудото на телепатията и затворената комуникационна система (каквото и да означаваше това).
Малкият Джони-Джий, който се усмихва. Ръцете му са празни. Единственото му оръжие са зъбите му.
3
Рей беше този, който наруши тишината, макар че дори не беше при тях.
— О, Господи! — Гласът му се чуваше иззад дърветата. — Мамка му! — След което: — Ей, Клей?
— Какво има? — извика художникът.
— Ти живееш тук открай време, нали? — Спътникът им звучеше доста ядосано и Клей се спогледа с останалите, които недоумяващо вдигнаха рамене. Джордан даже разпери ръце и за миг заприлича на очарователно в невинността си дете, не на поредния малолетен бежанец от Телефонната война.
— Малко по на юг, но… горе-долу — да — отвърна Клей и се изправи. — Какво има?
— Значи знаеш как изглеждат отровният бръшлян и отровният дъб, нали?
Дениз се усмихна широко и запуши устата си с длан.
— Да — каза Клей. И на неговото лице бе разцъфнала усмивка, но да — прекрасно знаеше как изглеждат тези растения и още навремето бе предупредил Джони и приятелите му да стоят далеч от тях.
— Ами тогава ела по-бързо тук! — викна Рей. — Но сам! Дениз, нямам нужда от телепатия, за да разбера, че се смееш! Престани веднага, девойче!