— Добре, добре — изохка и веднага си отговори: — Тръгвайте. Незабавно.
Петимата се върнаха до зоната за пикник. Джордан вървеше най-отпред и Клей забеляза, че лицето на момчето е ужасно пребледняло. Въпреки това обаче не беше толкова бледо като на Рей в последната минута от живота му. „Просто няма никакъв шанс“ — това бяха предсмъртните му думи.
На Шосе № 160, строени като за парад, ги очакваха фоните. Бяха толкова много, че колоната им се простираше докъдето поглед стига и в двете посоки. Сигурно бяха над хиляда, но Клей не забеляза Разръфания. Предполагаше, че ректорът на Харвард в момента се подготвя за пристигането им, защото в имението му имаше много стаи за гости.
„И бас държа, че във всяка има телефон“ — помисли си Клей.
Докато вървяха към микробуса, видя как трима фони напускат стройната редица. Двамата се нахвърлиха един върху друг и започнаха да се хапят, удрят и разкъсват взаимно, процеждайки някакви подобия на думи — на художника му се стори, че единият каза „коп’ле“ — но бе напълно възможно и да е било случайно съвпадение на срички. Третият просто се обърна и закрачи към Нюфийлд.
— Браво, войнико! — извика истерично Дениз. — Излизайте от строя, галфони!
Ала никой друг не последва примера на дезертьора (ако беше такъв) и преди да стигне до завоя, след който Шосе № 160 се скриваше от поглед, един застаряващ, но як мъж от фоните протегна ръце, сграбчи главата му и я изви рязко настрани. Отлъчилият се рухна на асфалта.
— Ключовете бяха у Рей — промълви уплашено Дениз. Конската й опашка се бе разхлабила и косата й се бе разпиляла върху раменете. — Някой трябва да се върне и да ги…
— У мен са — обади се Клей. — Аз ще карам. — Отвори страничната врата на малкото микробусче, а в главата му пулсираше това непрекъснато туп-туп-туп. Ръцете му бяха изцапани с кръв и пръст. Усещаше тежестта на мобилния телефон в джоба си и изведнъж му хрумна нелепа мисъл — може би Адам и Ева си бяха откъснали няколко ябълки, преди да бъдат прогонени от райската градина, за да имат храна, докато се тътрят по дългия и прашен път към седемстотинте телевизионни канала и скритите в раници бомби в лондонското метро. — Хайде, качвайте се. Том го изгледа недоумяващо: — Май нещо ти е много весело, Ban For.
— Че защо не? — усмихна се Клей. Зачуди се дали усмивката му прилича на тази на Рей — онази ужасна предсмъртна гримаса. — Съвсем скоро вече няма да слушам непрестанното ти мрънкане. Хайде, скачайте вътре! Следваща спирка — КАШУОК — БЕЗ — ПОК!
Ала преди някой от тях да се качи, бяха заставени да хвърлят оръжията си.
Не беше телепатична заповед, нито пък моторно-двигателната им система бе подчинена на някаква външна сила — Клей не гледаше отстрани как нещо принуждава ръката му да извади револвера от кобура и да го хвърли на земята. Не смяташе, че фоните са в състояние да го направят, поне засега; та те дори не можеха да използват гласовия ти апарат, освен ако не ги допуснеха. Вместо това почувства нещо като сърбеж — ужасен, непоносим сърбеж в главата си.
— Ох, майчице — проплака Дениз и захвърли двайсет и две калибровия пистолет колкото се може по-далеч. Оръжието тупна тежко на асфалта. Дан запрати своя пистолет подире му, след което добави и ножа си. Острието описа бляскава дъга във въздуха и прелетя над главите на строените на пътя фони, ала те дори не трепнаха.
Джордан остави пистолета до микробуса. Сетне, стенейки тихичко, отвори раницата си и извади едрокалибрения патлак, който Алис носеше. Том свали от рамото си Татко Автоматко.
Художникът постави револвера на Бет Никърсън до трите оръжия. По един или друг начин оръжието бе причинило смъртта на двама души след излъчването на Сигнала, ето защо Клей изобщо не съжаляваше да се раздели с него.
— Готово — каза. Беше се обърнал към празните очи и мръсните лица — по-голямата част, от които бяха обезобразени, ала всъщност си представяше Разръфания. Всичките ни оръжия са на земята. Доволни ли сте? — Защо. Той. Го направи! — внезапно изрекоха устните му.
Клей преглътна. Не само фоните искаха да узнаят. Дан, Джордан, Дениз и Том също го гледаха изпитателно. Той забеляза, че момчето се държи за колана на Том, сякаш се боеше от отговора, тъй както едва проходило дете се бои да пресече натоварена улица. Улица, по която фучат огромни тежкотоварни камиони.
— Рей каза, че при вас просто няма никакъв шанс изрече Клей. — Взе револвера ми и се простреля в главата, преди да успея да го спра.