— Ние нямаме цяла седмица, Джордан — изтъкна Дениз.
— Зная — каза хлапето. — Както зная, че за една нощ всички не могат да вирнат гуми… но теоретично е възможно. Няма да убия надеждата си. Не искам да свърша като Рей. Той уби… той просто уби надеждата си — въздъхна момчето и избърса сълзата, търкулнала се по бузата му.
Том го прегърна:
— Не се тревожи, няма да свършиш като Рей. Когато пораснеш, ще станеш като Бил Гейтс.
— Не искам да ставам като Бил Гейтс! — сопна се Джордан. — Бас ловя, че той е имал мобилен телефон. По дяволите, сигурно е имал поне десет! — Момчето изправи гръб на седалката. — Искам да знам едно — как така шибаните предаватели на клетъчната мрежа продължават да работят, при положение, че няма ток?
— ФАИС30 — отвърна Дан.
Том, Дениз и Джордан мигом обърнаха глави към него (на лицето на нисичкия мъж бе изписана скептична усмивка). Дори Клей погледна към някогашния социолог в огледалото за обратно виждане.
— Сигурно си мислите, че се шегувам — продължи Дан. — И аз бих искал да е така. Последния път, когато ходих при лекаря си, попаднах на една интересна статия, докато чаках за онзи унизителен преглед, при който докторът си слага гумена ръкавица и започва да ти бърка в…
— Моля те да прескочиш подробностите — прекъсна го младата жена. — Нещата и бездруго са ужасни. Какво пишеше в тази статия?
— Че след единайсети септември ФАИС поискала — и получила — доста пари от Конгреса (не помня вече колко, но със сигурност бяха десетки милиони), за да оборудва клетъчните предаватели из цялата страна с дълготрайни генератори, които да обезпечат безпроблемната комуникация между хората в случай на координирани терористични атаки. — Той направи кратка пауза. — Предполагам, че става въпрос точно за това.
— Значи ФАИС — каза замислено Том. — Не знам да плача ли, или да се смея.
— Бих те посъветвала да изпратиш писмо на своя конгресмен, но той най-вероятно е полудял и се шляе с идиоти като него — рече Дениз.
— Той си беше луд и се шляеше с идиоти още преди излъчването на Сигнала — отвърна Том. Почеса се по тила и погледна навън. — ФАИС — повтори. — Знаете ли, звучи съвсем логично. Шибаната ФАИС.
— Аз пък бих искал да узная защо ни водят под конвой в тъпия Кашуок — подхвърли Дан.
— За да се уверят, че няма да последваме примера на Рей — отвърна му жената. — Не го забравяй. — Тя замълча за миг. — Не че някой от нас би могъл да го забрави, де. Самоубийството е грях. Могат да направят каквото си искат с мен, но аз ще отида в рая с бебето си. Вярвам го.
— От този латински ме побиват тръпки — смени темата Дан. — Джордан, дали е възможно фоните да са взели стари неща — неща отпреди излъчването на Сигнала — и да са ги инсталирали в новото си програмиране? Ако смятат, че ще се окажат полезни за… ммм, откъде да знам… за техните дългосрочни цели?
— Предполагам — въздъхна момчето. — Не мога да кажа със сигурност, защото не знам какви команди са закодирани в Сигнала. Тук обаче не става въпрос за обикновено компютърно програмиране, защото имаме самопораждане и самовъзпроизвеждане — досущ като при органичен процес. Както при ученето. Мисля, че то — каквото и да представлява, се учи. „Веднъж дефинирано, започва да се подчинява на дефиницията“ — както казваше директорът. Само че те се учат заедно, защото…
— Защото са телепати — заключи Том.
— Точно така — кимна Джордан. На лицето му бе изписана несвойствена за възрастта му угриженост.
— И защо от латинския те побиват тръпки? — обърна се Клей към Дан, стрелвайки с очи отражението му в огледалото.
— Том каза, че латинският е езикът на справедливостта, и може би е вярно, но на мен ми прилича повече на отмъщение. — Той се приведе. В очите му се четеше умора и някаква тревожна обреченост. — Защото със или без латински те не могат да мислят, по дяволите! Твърдо съм убеден. С времето може и да се научат, ала засега не могат. Поведението им се обуславя не от рационална мисъл, а от кошерно съзнание, изтъкано от чиста ярост!
— Възразявам, господин съдия, това е фройдистка спекулация! — шеговито подхвърли Том.