— Може би Фройд, може би Конрад Лоренц… — каза Дан. — Но така или иначе ще ме оправдаете поради липса на доказателства. Та ето какво се питам — възможно ли е подобно същество — подобно групово съзнание с невероятно висок коефициент на ярост, да греши справедливостта с отмъщението?
— Какво значение има? — попита Том.
— За нас… бих казал доста голямо — отвърна Дан. — Като човек, който някога е изнасял лекции върху расистките прояви в Америка, мога да ви уверя, че от отмъщението боли много повече.
2
Малко след този разговор стигнаха до място, което изглеждаше познато на Клей. Това беше доста обезпокоително, защото кракът му никога не бе стъпвал в тази част на щата, освен един-единствен път — в кошмара за телефонното бинго, но това едва ли се броеше, защото бе насън.
Върху асфалта на шосето с големи яркозелени букви бе надраскано „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“. Микробусът мина през разкривения надпис със скорост от петдесет километра в час, а фоните продължаваха да се реят вляво от машината, съпровождайки петимата роякоубийци със зловещия си ескорт.
„Не беше сън — помисли си Клей, докато гледаше празните кутии от бира и кока-кола, препълнили канавките от двете страни на пътя. Опаковки от чипс, снаксове и царевични пръчици шумоляха под гумите на училищния микробус. — Нормитата са стояли тук, подредени в две колони, похапвали са закуските и са пиели напитките, които са си носели, усещайки онзи странен сърбеж в главите си — онова противно чувство за невидима ръка, която те блъска в гърба, и са чакали търпеливо реда си, за да се обадят на любимите си хора, които са изгубили след първоначалното излъчване на Сигнала. Стояли са тук и са слушали как Разръфаният нарежда: «Вляво и вдясно, дами и господа! Хайде, размърдайте се, трябва да обработим толкова много от вас, преди да се стъмни.»“
В далечината дърветата отстъпваха място на открити площи. Онова, което някога са били тучни ливади — истински рай за овцете и кравите на тукашните фермери сега представляваше кафеникава гола земя, изпотъпкана от многохилядните човешки орди. Сякаш тук бе имало някакъв грандиозен рок-концерт. Тентата на едната шатра бе изчезнала — най-вероятно вятърът я беше отнесъл, но другата се бе закачила за клоните на близките дървета и като дълъг кафяв език плющеше под прощалните лъчи на отиващото си слънце.
— Сънувал съм това място — каза Джордан с дрезгав глас.
— Наистина ли? — попита Клей. — Аз също.
— Нормитата са последвали надписите „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“ и ето докъде са стигнали — въздъхна момчето. — Тук е имало нещо като телефонни кабини, нали, Клей?
— Горе-долу — кимна художникът. — Нещо като телефонни кабини, да.
— Имало е и големи кашони, пълни с мобилни телефони — продължи хлапето. Тази подробност бе убягнала на Клей, но той не се съмняваше в истинността й. — Много, много кашони. И всяко норми е можело да се обади на някой любим човек. Какви късметлии, а?
— Кога сънува това, Джорди? — попита Дениз.
— Снощи. — Очите на момчето се срещнаха с тези на Клей в огледалото за обратно виждане. — Знаели са, че няма да говорят с любимите си хора. Дълбоко в себе си са го знаели. Въпреки това са го сторили. Взели са шибаните телефони. Взели са ги и са набрали трите цифри. Повечето дори не са се възпротивили. Защо, Клей?
— Навярно, защото са се уморили да се съпротивляват. Уморили са се да бъдат различни.
Жълтият микробус мина край изпотъпканата гола земя, където се бяха издигали шатрите. Пред тях от Шосе № 160 се отклоняваше някакъв асфалтиран страничен път, който се оказа по-широк и гладък от междущатския. Процесията на фоните завиваше по този път и се губеше сред горските дебри. Високо над дърветата, на около шестстотин-седемстотин метра от шосето, се издигаше внушителна стоманена конструкция, която Клей веднага позна от сънищата си. Предположи, че навярно представлява някакъв атракцион — от онези съоръжения, които те спускат с шеметна скорост от голяма височина, преобръщайки стомаха ти. Малко преди разклонението имаше голяма табела, на която бе нарисувано усмихнато семейство — баща, майка, син и по-малко момиченце, които се разхождат сред всевъзможни въртележки, игри и селскостопански машини.
Под табелата бе застанал Разръфаният. Щом се приближиха, вдигна едната си ръка и я задържа в това положение. Жестът му можеше да означава само едно — „Спрете.“