„Господи!“ — помисли си Клей и спря микробуса до него. Очите на Разръфания, които художникът не бе могъл да изобрази в резиденцията на Чарлс Ардай в Гейтън, изглеждаха едновременно замъглени и изпълнени с някаква чудовищна злонамереност. Клей си каза, че това е невъзможно, ала фактът беше налице. В един момент очите сякаш бяха на мъртвец — мътни и изцъклени, а в следващия се озаряваха от демоничната жизненост. „Едва ли иска да се качи при нас.“ Ала явно беше точно така. Разръфаният протегна ръце към вратата — дланите му бяха долепени една до друга, след което бавно ги разтвори. Този жест също бе пределно ясен. Художникът забеляза, че дланите му са почернели от мръсотия, а малкият пръст на лявата му ръка бе счупен поне на две места.
„Това е новата раса — помисли си. — Новите господари на света са телепати, които не се къпят“
— Не го пускай! — каза Дениз. Гласът й трепереше. Клей, който бе видял, че процесията от левитиращи фони вляво от микробуса беше спряла движението си, поклати глава:
— Нямаме избор.
„Надничат в главата ти и виждащ че си мислиш, за шибан мобилен телефон! — беше казал (по-точно изсъскал) Рей. — А за какво друго си мислят всички след първи октомври? Тези, които все още могат да мислят, разбира се…“
„Надявам се, че си прав, Рей — каза си Клей, — защото все още има час и половина, докато се стъмни. Поне час и половина.“
Отвори вратата на микробуса, и Разръфаният с разкъсаната долна устна се качи при тях. Беше ужасно мършав — мръсният червен суичър висеше около тялото му като чувал. Никой от пътниците в рейсчето не беше особено чист — събитията след първи октомври бяха затруднили неимоверно поддържането на личната хигиена, но от ректора на Харвард се излъчваше такава воня, от която очите на Клей за малко да се насълзят. Беше мирисът на френско сирене, оставено да узрява в продължение на дни в гореща стая. Разръфаният се разположи на седалката до вратата и погледна Клей.
Том заговори с онзи ядосан глас, който художникът бе чувал само веднъж — когато бе казал: „О, това ли било? Значи край на хазартните игри“ на дебелата религиозна фанатичка, изнасяща пред Алис проповедта си за Апокалипсиса.
— Какво искате от нас? Имате целия свят — какво искате от нас!
Тъмнокожият мъж с обезобразеното лице раздвижи устните си в мига, в който Джордан изрече отговора му. Състоеше се само от една дума, произнесена с равен, безизразен глас:
— Справедливост.
— Хабер си нямате какво означава справедливостта — заяви Дан.
Ректорът на Харвард вдигна ръка към страничния път и изпружи показалец:
— Тръгвайте.
Щом микробусът потегли, колоната от строени един до друг фони също се затътри напред. В огледалото за обратно виждане Клей забеляза, че още няколко се бяха самоотлъчили и се биеха помежду си, а трима-четирима бавно крачеха към Шосе № 160.
— Армията ви оредява — измърмори. Разръфаният не каза нищо. Очите му — ту мътни и изцъклени, ту интелигентни и зли, ту и двете едновременно, продължаваха да се взират в Клей, прегаряха кожата му. Мръсните длани на ректора на Харвард лежаха върху непраните му от две седмици („Най-малко две седмици“ — каза си художникът) сини дънки. После той се усмихна. Може би това бе напълно задоволителен отговор. Явно Дан беше прав. На всеки от фоните, който умираше — или „вирваше гумите“, по думите на Джордан — се падаха много други. Клей обаче нямаше никаква представа колко много други щяха да ги посрещнат след броени минути, когато жестоката хватка на горите от двете страни на пътя се разхлаби и микробусът мина под дървената арка с надпис: „ДОБРЕ ДОШЛИ НА ИЗЛОЖЕЦИЕТО НА СЕВЕРНИТЕ ОКРЪЗИ.“
3
— Мили Боже! — възкликна Дан.
Дениз изрази най-добре чувствата на Клей — тя нададе сподавен вик.
Разположен на седалката до вратата на микробуса, Разръфаният злобно се взираше в художника — приличаше на глупаво дете, което се кани да откъсне крилцата на няколко мухи. „Харесва ли ти? — сякаш казваше усмивката му. — Забележително е, нали? Цялата банда е тук!“ Подобна усмивка можеше да означава и това, и много други неща. Включително и „Знам какво имаш в джоба си.“
От другата страна на арката се простираше широка алея, от двете страни, на която се виждаха панаирджийски атракциони, които още не са били досглобени при излъчването на Сигнала. Клей не знаеше колко шатри са били издигнати, но повечето бяха повалени от вятъра. Само около половин дузина още бяха по местата си и платнищата им се издуваха от вятъра, сякаш дишаха. Голямата въртележка бе недовършена, както и Къщата на ужасите от другата страна на централната алея („ЩЕ ПОСМЕЕТЕ ЛИ ДА ВЛЕЗЕТЕ?“ — пишеше над входа й с големи червени букви, около които танцуваха скелети). Само виенското колело и парашутната кула в края на алеята изглеждаха завършени, но без гирляндите от разноцветни лампички изглеждаха зловещи — не като забавни атракциони, а като гигантски оръдия за мъчение. След малко обаче Клей забеляза, че една светлинка все пак примигва насред мъртвия лунапарк — на върха на парашутната кула, досущ като червен маяк блещукаше ален глобус, най-вероятно захранван от акумулатор. На известно разстояние зад кулата се виждаше голяма бяла сграда с червен покрив, дълга колкото десетина хамбара. Покрай стените се издигаха купчини слама, най-вероятно за изолация, фасадата беше украсена с американски знамена и гирлянди. Над централния вход с големи сини букви пишеше: