ИЗЛОЖЕНИЕ НА СЕВЕРНИТЕ ОКРЪЗИ ИЗЛОЖБЕНА ПАЛАТА „КАШУОКАМАК“
Ала бе привлечено от друго. Между парашутната кула и халето „Кашуокамак“ се простираха няколко декара незастроени площи. Клей предполагаше, че там се провеждат изложенията на добитък, демонстрира се най-новата селскостопанска техника („Вижте как само тегли новият ни трактор, а?“), там се състоят концертите и представленията с фойерверки, с които се ознаменуваха откриването и закриването на панаира. Районът бе обграден със стълбове за осветлението и пилони за високоговорители. Цялата обширна затревена площ бе претъпкана с фони. Те стояха рамо до рамо и хълбок до хълбок, лицата им бяха обърнати към приближаващия се училищен микробус.
Надеждите на Клей, че ще види Джони — или Шарън, угаснаха. Първата му мисъл беше, че тук сигурно има поне пет хиляди души. После видя, че телефонните откачалки са заели и местата за паркиране около централния район на изложението, и преосмисли преценката си. Осем. Най-малко осем хиляди.
Разръфаният продължаваше да седи на мястото, предвидено за някой третокласник от основното училище на Нюфийлд, и се хилеше, а зъбите му стърчаха през разцепената му устна. „Харесва ли ти гледката, а?“ — сякаш казваше ехидната усмивка, но Клей си напомни, че усмивка като тази може да означава какво ли не.
— Кой ще свири тази нощ? Винс Джил? Или сте се изръсили яко и сте докарали самия Алън Джаксън? — подхвърли Том. Опитваше се да се шегува и Клей се възхити от усилията му, ала резултатът бе обратен — само издаваше страха на Том.
Ректорът на Харвард продължаваше да се взира в Клей, на челото му се бе вдълбала тънка вертикална бразда, сякаш се бе умислил.
Клей подкара микробуса по алеята към парашутната кула и безмълвното множество зад нея. Тук мъртвите фони бяха много повече; труповете им напомниха на художника за купчинките умрели буболечки, които човек намира по первазите на прозорците след внезапни застудявания. Той се насили да поразтвори пръстите си, защото кокалчетата му бяха побелели от стискането на волана.
„Карай бавно. Бавно и спокойно. Той само те гледа. Що се отнася до мобилния телефон… за какво си мислят всички след първи октомври?“
Разръфаният вдигна ръка и насочи към Клей тънкия си, мръсен и изкривен показалец.
— Не-фон, ти — изрече художникът с онзи, другия глас. — Insanus.
— Да, аз съм не-фон, те са не-фони, всички сме луди, всички сме галфони — каза Клей. — Но вие ще ни оправите, нали?
Онзи се усмихна, сякаш искаше да каже „Точно така“, но тънката вертикална бразда все така прорязваше челото му. Сякаш нещо продължаваше да го човърка. Може би виждаше нещо подозрително в съзнанието на Клейтън Ридъл, ала все още не разбираше истинската му същност. Когато наближиха края на алеята, Клей вдигна поглед към огледалото за обратно виждане.
— Том, нали ме попита какво точно представлява Северната зона?
— Извинявай, но интересът ми се позагуби — измърмори нисичкият мъж. — Сигурно заради шествието, излязло да ни приветства.
— Всъщност е доста интересно… — подхвърли загадъчно художникът.
— Тогава ни разкажи — настоя Джордан. „Господ да го благослови. Любопитен е до последен дъх“ — каза си Клей и заобяснява:
— През двайсети век изложението на северните окръзи не е било забележително. Най-обикновен старомоден агропанаир — изложение на селскостопански инструменти, занаятчийски стоки, земеделски продукти и добитък в халето „Кашуокамак“, където ще ни затворят, като гледам накъде вървят нещата.
Погледна Разръфания, но тъмнокожият нито отрече, нито потвърди. Малката вертикална бръчица обаче бе изчезнала от челото му.
— Клей, внимавай! — извика Дениз.
Той погледна през предното стъкло и рязко удари спирачки. Старица с инфектирани рани на двата крака се бе отделила от безмълвната тълпа и се тътреше към микробуса. Заобиколи парашутната кула, мина пред недовършената Къща на ужасите и тромаво затича към жълтото рейсче. Когато се приближи, бясно заудря по предното стъкло с изцапаните си, изкривени от артрита пръсти. Лицето й не беше безизразно като на другите фони, по-скоро подсказваше пълна дезориентация и страх. Тя обаче също се стори позната на Клей. „Коя си ти? — бе попитала Тъмнокосата фея. Тъмнокосата фея, която не бе облъчена директно от Сигнала, защото «подслушваше» разговора на приятелката си. — Коя съм аз?“