Деветима фони, замаршируваха подир старицата, чието изплашено лице се намираше на по-малко от метър и половина от лицето на Клей. Устните й се раздвижиха и художникът чу четири думи — едновременно ги долови слухът и съзнанието му:
— Вземете ме с вас! В следващия момент фоните я сграбчиха и я повлякоха към множеството върху затревената зона. Жената всячески се опитваше да се освободи, ала усилията й бяха безрезултатни. Клей зърна очите й и си каза, че навярно такъв беше взорът на човек, попаднал в чистилището… или по-скоро в преизподнята. Разръфаният отново протегна ръка и изпружи показалец:
— Карай. Дланите на нещастницата бяха оставили отпечатъци върху предното стъкло — едва забележими, но все пак видими. Клей се втренчи в стъклото и подкара микробуса.
4
— Както ви казвах — подхвана Клей, — до 1999 година Изложението не беше нищо особено. Ако живеехте по тукашните места и искате забавления и игри — по-специални неща, трябваше да биете път до Фрайбърг за тамошния панаир. — Имаше чувството, че гласът му е записан на магнитофонна лента — говореше по задължение. Бе досущ като шофьорите на откритите туристически автобуси в Бостън, които показваха градските забележителности на любознателните туристи. — После, малко преди края на века, Федералното бюро по индианските въпроси проведе мащабно проучване на района. Всички знаеха, че районът на изложението граничи с резервата „Сокабейзин“, но проучването доказа, че северната част на халето „Кашуокамак“ всъщност се намира на територията на резервата. Или казано по-точно — на изконната земя на племето микмаки. Шефовете на изложението не бяха тъпаци, нито пък индианците от племенния съвет на микмаките. По взаимно съгласие се стигна до следното решение — да се махнат малките магазинчета в северната част на изложбената палата и да се сложат ротативки.
Така изложението на северните окръзи изведнъж се превърна в най-големия есенен панаир в щата Мейн.
Вече бяха стигнали до парашутната кула. Клей тъкмо завиваше наляво, за да прекара микробуса между въртележката и недовършената Къща на ужасите, ала Разръфаният протегна напред ръце с обърнати надолу длани. Художникът удари спирачки. Ректорът на Харвард се изправи и се обърна към вратата. Клей отвори вратата и тъмнокожият мъж слезе. Щом стъпи на земята обаче, той се обърна и махна с ръка.
— Какво прави? — попита Дениз. Тя не виждаше Разръфания от мястото, където се намираше — никой от тях не го виждаше.
— Иска да слезем — каза Клей и се изправи. Струваше му се, че мобилният телефон на Рей изведнъж е натежал и пречи на движенията му; освен това бе сигурен, че ако погледне надолу, ще види очертанията му под синия дънков плат. Придърпа надолу краищата на фланелката си, опитвайки се да го скрие. „Мобилен телефон, голяма работа! Всички си мислят напоследък, за тях, всички си имат!“
— Ще го направим ли? — попита Джордан. Гласът му трепереше от страх.
— Нямаме кой знае какъв избор — прошепна художникът. — Хайде, приятели — най-накрая отиваме на панаир.
5
Разръфаният ги поведе към безмълвното множество, което се раздели и в средата му се отвори тесен проход между задната част на парашутната кула и двойните врати на изложбената палата „Кашуокамак“. Клей и четиримата му спътници отминаха големия паркинг, претъпкан с огромни камиони (на повечето пишеше „НЮ ИНГЛАНД ЪМЮЗМЪНТ КОРПОРЕЙШЪН“ под фирмената емблема, която представляваше влакче на ужасите). След това тълпата ги погълна.
Стори му се, че вървят цяла вечност. Миризмата бе непоносима — толкова тежка и всепроникваща, че дори вечерният ветрец не бе в състояние да я разсее. Клей съзнаваше, че краката му се движат, както и че Разръфаният крачи пред него, ала двойните врати, обвити с червени, бели и сини гирлянди сякаш изобщо не се приближаваха. Миришеше на кръв, мръсотия, урина и екскременти. Миришеше на възпалени рани, на обгорена кожа и на гноясала плът. Миришеше на дрехи, които вече гниеха и се разпадаха върху телата, които трябваше да прикриват. Миришеше и на нещо друго — нещо ново и непознато. Клей си помисли, че навярно така мирише лудостта, ала после си каза, че обяснението е прекалено опростено.