„Мисля, че така мирише телепатията. И ако е така, ние не сме готови за нея. Прекалено е силна за нас. По някакъв начин изгаря мозъка — тъй, както твърде високото напрежение изгаря електрическата система на кола или…“
— Помогнете ми да я вдигнем! — извика Джордан зад него. — Помогнете ми, ще припадне!
Клей се обърна и видя, че Дениз се е свлякла на земята. Момчето бе коленичило до нея и бе преметнало едната й ръка през врата си, опитвайки се да я повдигне, ала бременната жена беше твърде тежка. Том и Дан не можеха да минат напред, защото коридорът беше прекалено тесен. Дениз надигна глава и за миг очите й срещнаха тези на Клей. В погледа й се четеше ужас и недоумение — беше поглед на простреляна сърна. Тя повърна върху тревата и главата й отново клюмна. Косата й падаше като завеса пред лицето й.
— Помогнете ми! — извика Джордан за пореден път и избухна в ридания.
Художникът се обърна и с лакти заизблъсква фоните, за да мине от другата страна на Дениз.
— Разкарайте се! — изкрещя той. — Разкарайте се, тя е бременна, не виждате ли, глупаци такива, че е бре…
Позна я по блузата. Бялата копринена блузка с висока яка, която той наричаше „лекарската блуза на Шарън“. Понякога си мислеше, че това е най-сексапилната й дрешка, може би заради високата яка. Харесваше я гола, но още повече обичаше да докосва и гали гърдите й през тънката коприна. Обожаваше начина, по който щръкналите й зърна надничаха през белия плат.
Сега лекарската блуза на Шарън бе почерняла от мръсотия на някои места и кафяво-червена от засъхнала кръв на други. Освен това бе съдрана под мишницата. „Не изглежда зле като другите“ — бе написал синът му, ала съпругата му изобщо не изглеждаше добре; в никакъв случай не беше онази Шарън Ридъл, отишла на работа с „лекарската“ си блуза и любимата си тъмночервена пола, докато съпругът й беше в Бостън, за да сключи договор, който щеше да сложи край на финансовите им проблеми и да я накара да осъзнае, че всичките й мрънканици за „скъпото му хоби“ всъщност са били плод на страховете и недоверието й в творческите му способности. Тъмнорусата й коса висеше на сплъстени кичури, лицето й бе осеяно с множество рани, едното й ухо бе откъснато и на мястото му зееше грозен кратер, покрит с ципа от съсирена кръв. Нещо, което най-вероятно беше изяла — нещо тъмно — висеше на тънки слузести нишки от ъгълчетата на устните, които Клей бе целувал почти всеки ден през последните петнайсетина години. Тя се вгледа в него — погледна през него, а на устата й разцъфна онази идиотска усмивка, която често красеше физиономиите на фоните.
— Клей, помогни ми! — проплака Джордан.
Клей се върна към действителността. Трябваше да си внуши, че Шарън я няма. Нямаше я вече две седмици. Откакто се бе опитала да се обади на майка си по червения телефон на Джони.
— Дръпни се от пътя ми, кучко! — изръмжа той, изблъска встрани съществото, което някога бе наричал своя съпруга, и застана на мястото й. — Жената е бременна, затова ми направете малко място, галфони такива! — извика. Без да губи време, приклекна до Дениз, прехвърли другата й ръка през врата си и вдигна жената. — Мини напред — обърна се Том към момчето. Аз ще я поема.
Нисичкият мъж смени хлапето и двамата с Клей пренесоха Дениз през последните стотина метра, които ги деляха от изложбената палата. Разръфаният стоеше пред вратите и ги чакаше. Щом наближиха, бременната жена измърмори, че вече е добре, но нито Том, нито Клей й повярваха. Отгоре на всичко художникът се боеше, че ако я пусне, щеше да се изкуши да се обърне, за да хвърли още един поглед към Шарън, а нямаше никакво желание да го прави.
Ректорът на Харвард го погледна и се ухили многозначително. Сякаш двамата споделяха някаква тайна шегичка. „Дали знае за Шарън? — запита се Клей. — Шарън ли е шегичката?“
Навярно не защото Разръфаният направи нещо, което изглеждаше съвсем естествено в някогашния свят, но не и тук — вдигна дясната си ръка, при което палецът почти докосна ухото му, а изпънатото му кутре се доближи до устните му. Един от най-популярните жестове на загиналия свят.
— Не-фон, всички вие — изрече бавно Дениз, след което изхлипа със собствения си глас: — Не го прави повече, ненавиждам го!
Ала ректорът на Харвард не й обърна никакво внимание. Продължи да стои в същата поза, вперил хищния си поглед в Клей. За момент художникът беше сигурен, че обезобразеното същество ще посочи издутината в джоба му, но в следващия миг Дениз отново проговори. Този път Разръфаният явно бе решил да се подиграе със спомените му за малкия Джони: