— Фон-фон, за мен? Фон-фон, за теб. Фон-фон, не-фон, Кашуок-без-пок.
Разкъсаните устни на тъмнокожия мъж се разтеглиха в беззвучна пародия на смях и Клей потрепери. Усещаше очите на рояка си като физическо бреме.
Изведнъж двойните врати на „Кашуокамак“ се отвориха сами и миризмите, които лъхнаха от там — обонятелни призраци от безвъзвратно отминали години, подействаха на спътниците като балсам срещу вонята на рояка: подправки, конфитюри, сено и добитък. Цареше полумрак — захранваните от акумулатори лампи мъждукаха едва-едва, но още се държаха. Клей си каза, че това е изумително… освен, ако не ги бяха пазили специално за пристигането им, макар да се съмняваше да е така. Разръфаният безмълвно се усмихна и с подигравателен поклон ги подкани да влязат.
— За нас ще бъде удоволствие, шибан кретен такъв — процеди Том. — Дениз, сигурна ли си, че можеш да вървиш?
— Да — кимна жената. — Само че преди това трябва да свърша нещо. — Тя си пое дъх и се изплю в лицето на Разръфания. — Така е по-добре. Занеси го в шибания си ад, копеле!
Обезобразеният мъж с червения суичър само продължи да се взира в Клей и да се усмихва многозначително, сякаш двамата споделяха някаква тайна шега.
6
Никой не им донесе храна, но вътре имаше предостатъчно автомати за закуски, а Дан намери един голям лост в склада с инструменти. Другите се отдръпнаха настрани и го зачакаха да отвори автомата за шоколадови десерти — „Естествено, че сме луди — помисли си Клей, — щом вечеряме с шоколадчета, а утре ще закусваме с карамелови десертчета.“ Внезапно музиката загърмя. Този път не беше „Ти озаряваш живота ми“, нито пък „Разходката на малкото слонче“, а бавна и величествена мелодия, която той бе чувал и преди, ала много, много отдавна. Звуците, които се лееха от тонколоните около зелената площ между кулата и халето, го изпълниха с тъга, косъмчетата по ръцете му настръхнаха.
— Боже мой! — възкликна Дан. — Мисля, че е от Албинони.
— Не — възрази Том. — Това е Пахелбел. „Канон в ре мажор“.
— Да, разбира се — промърмори Дан, явно смутен от грешката си.
— Сякаш… — подхвана Дениз, но млъкна и наведе глава.
— Сякаш какво? — поинтересува се Клей. — Хайде, кажи го. Намираш се сред приятели.
— Сякаш това е звукът на спомените — пророни тя. — Сякаш само спомените са им останали.
— Да — кимна Дан. — Предполагам, че…
— Хей, вижте! — извика Джордан. Взираше се през едно от малките прозорчета, които бяха разположени доста нависоко, ала ако застанеше на пръсти, човек можеше да надзърне навън. — Елате бързо!
Четиримата се подчиниха. Навън вече беше доста тъмно. Високоговорителите се открояваха на фона на мрачното небе като зловещи черни стражи, а зад тях се извисяваше парашутната кула със самотната примигваща светлинка. Пред нея хилядите фони бяха застанали на колене като молещи се мюсюлмани, докато музиката на Йохан Пахелбел изпълваше въздуха с нещо, което би могло да бъде — а би могло и да не е, заместител на спомени. В следващия момент всички телефонни откачалки едновременно легнаха на тревата, с което предизвикаха такова раздвижване на въздуха, че празните найлонови торбички и смачканите пластмасови чаши, въргалящи се наоколо, се издигнаха на метър-метър и нещо над земята.
— Време за сън за цялата умопобъркана армия — промърмори Клей. — Ако ще предприемем нещо, трябва да бъде тази нощ.
— Да предприемем? Какво можем да направим? — попита Том. — И двете врати са заключени — вече проверих. Сигурен съм, че това важи и за останалите.
Дан вдигна лоста.
— Няма да свърши работа — поклати глава Клей. — Автоматите за закуски са едно, а вратите — съвсем друго. Не забравяй, че някога тук е било казино. — Клей посочи редицата ротативки, подобни на едноръки роботи, строени върху дебелия персийски килим. Хромираните им повърхности хвърляха матови отблясъци под гаснещата светлина на аварийните лампи.
— Ами прозорците? — Дан огледа въпросните прозорци и смутолеви: — Джордан.
— Нека първо хапнем — предложи Клей. — После ще поседнем и ще си починем. Напоследък много ни се събра.
— И какво ще правим? — попита Дениз.
— Каквото си искате. Смятам да порисувам, от две седмици не съм хващал молив и вече започна да ми липсва.
— Нямаш хартия — отбеляза Джордан.
Клей се усмихна.
— Когато нямам хартия, рисувам във въображението си.
Момчето го изгледа подозрително, мъчейки се да разбере дали го поднасят. Когато реши, че не е така, попита: