„Хей, момчета!“ — опита се да извика, но от гърдите му не излезе никакъв звук. Устата му беше пресъхнала. Прочисти гърлото си и опита отново:
— Хей, момчета! — Те веднага го погледнаха. Нещо в гласа му бе накарало Джордан да скочи на крака, а и реакцията на Том не беше по-спокойна.
Залитайки, Клей пристъпи към тях — краката му се подкосяваха. Докато се тътреше към приятелите си, от джоба си извади мобилния телефон. Онзи, заради който Рей Хюизенга бе умрял, защото във възбудата си беше забравил най-очебийния факт около Кашуок — тук, в Изложението на северните окръзи, тези джаджи не работеха.
8
— Каква полза, ако не работи? — попита Дан. Той също се бе обнадеждил от въодушевлението на Клей, ала надеждите му бързо се изпариха, когато видя, че предметът в ръцете на художника не беше карта за излизане от затвора, а мобилен телефон. И по-точно — мръсна, покрита с прах моторола с пукнат панел. Другите го гледаха със смесица от страх и любопитство.
— Трябва да си изясня някои неща — каза Клей. — Ще ми помогнете ли?
— Имаме цяла нощ — рече Дан. Свали очилата си и започна да ги бърше. — Все с нещо трябва да я запълним.
— Спрели сте в онова магазинче в Нюфийлд, за да потърсите храна и напитки — подхвана Клей. — Наблизо сте открили училищния микробус.
— Все едно е било преди един милион години — промълви Дениз.
— Рей го е открил — продължи художникът. — Има дванайсет места, нали?
— Всъщност са шестнайсет — обади се Дан. — Пише го на таблото. Сигурно тукашните класове са доста малобройни.
— Шестнайсет седалки плюс място за багаж. Потеглили сте на път. Когато сте минали покрай каменоломната в Гърливил, Рей е предложил да спрете.
— Да, така беше — потвърди Том. — Каза, че там ще можем да си приготвим топла храна и да си починем. Откъде знаеш, Клей?
— Знам го, защото го нарисувах — рече художникът и това беше самата истина. — Дан, заедно с Дениз и Рей сте изпепелили два рояка. Първия с бензин, а втория — с динамит. Рей е знаел как да работи с него, защото преди е бачкал по разни строежи.
— Господи — промълви Том. — Взел е динамит от онази каменоломна, нали? Докато сме спали. И нищо чудно, че не сме го усетили — тогава спахме като заклани.
— Именно Рей ни събуди — каза Дениз.
— Не знам дали е динамит или някакъв друг експлозив — отбеляза Клей, — но съм почти сигурен, че той е превърнал малкото жълто рейсче в адска машина на колела, докато сте спали блажено.
— Отзад — промълви Джордан. — В багажното отделение.
Художникът кимна. Дланите на момчето се бяха свили в юмруци.
— Колко е според вас?
— Няма начин да разберем, докато не го взривим — вдигна рамене Клей.
— Чакай да видя дали следвам мисълта ти — рече Том. Навън Вивалди отстъпи пред Моцарт — „Малка нощна музика“. Фоните определено бяха еволюирали след Деби Бун. — Рей е сложил бомба в задната част на микробуса… след което по някакъв начин я е свързал с мобилен телефон, за да го използва като детонатор?
Художникът кимна:
— Така смятам. Мисля, че в офиса на каменоломната е намерил два клетъчни телефона. Може да е имало цяла дузина — всеки знае колко поевтиняха напоследък, но Рей е взел два. По някакъв начин е пригодил единия за детонатор на експлозивите — същата технология използват въстаниците в Ирак, за да взривяват крайпътни бомби.
— Направил го е, докато сме спали? — изуми се Дениз. — И не ни е казал?
— Не ви е казал, за да не могат фоните да го видят в мислите ви — обясни Клей.
— Затова и се е застрелял — въздъхна Дан. — За да не ни издаде. — Той се засмя горчиво. — Героична постъпка, а? Само дето е забравил, че мобилните телефони не работят отвъд пунктовете за трансформация на нормита. Още по-малко тук, сред тая пустош!
— Точно така — потвърди Клей. На лицето му играеше загадъчна усмивка. — Ето защо Разръфаният ми позволи да задържа телефона. Не знаеше за какво ми трябва — не съм сигурен, че могат да мислят…
— Със сигурност не могат да мислят като нас — заяви Джордан. — И едва ли някога ще могат.
— …но той не знаеше, защото бе сигурен, че мобилният телефон няма да проработи. Дори не мога да чуя Сигнала по него, защото Кашуок е равно на Без — Пок. Фон-фон, не-фон, Кашуок = Без — Пок.
— Тогава защо се усмихваш? — присви очи Дениз.
— Защото знам нещо, което ректорът на Ха-въд не знае — отвърна Клей. — Нещо, което те не знаят. — Той се обърна към Джордан. — Можеш ли да шофираш?