Момчето го изгледа учудено.
— Хей, та аз съм само на дванайсет години! Какво…
— Никога ли не си карал картинг? Всъдеход? Снегомобил?
— Ами… — замисли се Джордан. — Недалеч от Нашуа имаше картинг-писта и съм ходил там един-два пъти…
— Това е напълно достатъчно — прекъсна го Клей. — В случая не става въпрос за голямо разстояние. Стига естествено да са оставили микробуса до парашутната кула, но съм почти сигурен, че не са го преместили. Според мен карането не им се удава повече от мисленето.
— Какво ти става, Клей? — попита Том. — Да не си полудял?
— Не — усмихна се художникът. — Утре може и да проведат супершоуто с екзекуциите на роякоубийците на шибания си виртуален стадион, но ние няма да участваме в него. Ще се разкараме оттук.
9
Малките прозорчета бяха с дебели стъкла, но лостът на Дан се оказа ефикасен. Том и Клей се редуваха с него, после почистиха внимателно всички стъклени парченца от рамката; Дениз свали пуловера си и го положи върху перваза на прозореца.
— Добре ли си, Джордан? — попита Том.
Момчето кимна. Личеше си, че е изплашено — устните му бяха побелели, но иначе изглеждаше спокойно. Навън приспивната музика на фоните отново се беше върнала към „Канон“ на Пахелбел — към онова, което Дениз бе нарекла „звука на спомените“.
— Добре съм — каза Джордан. — По-точно ще бъда. Веднъж да тръгна.
— Сигурно Том също може да… — започна Клей.
Том внимателно огледа малкото прозорче, чиято ширина не надхвърляше четирийсетина сантиметра, и поклати глава.
— Ще се справя — увери ги момчето.
— Добре. Повтори какво трябва да направиш.
— Заобикалям и отивам до микробуса. Поглеждам отзад и проверявам дали експлозивите са там, но не пипам нищо. Търся втория клетъчен телефон.
— Точно така. Проверяваш дали е включен. Ако не е…
— Знам, включвам го. — Джордан хвърли на Клей ядосан поглед, който сякаш казваше: „Не съм идиот“. — После запалвам двигателя…
— Не бързай!
— Уф, добре — въздъхна момчето. — Издърпвам седалката напред, за да мога да стигам педалите, и едва тогава запалвам двигателя.
— Точно така.
— Карам между парашутната кула и Къщата на ужасите. Много бавно. Микробусът може да мине върху парчета строителен материал от Къщата на ужасите, които да захрущят под гумите, ала това не бива да ме спира.
— Точно така.
— Приближавам се колкото се може повече.
— Да, точно така. Сетне се връщаш отново тук, при този прозорец. Така че халето да бъде между теб и експлозията.
— По-точно онова, което се надяваме да бъде експлозия — уточни Дан.
Художникът подмина без коментар думите му. Наведе се и целуна Джордан по бузата.
— Обичам те — рече тихо.
Момчето го прегърна силно, после прегърна Том и Дениз. Дан му протегна ръката си, но в последния момент въздъхна: „Е, какво, пък!“ и притисна момчето в мечешката си прегръдка. Клей за пръв път изпита симпатия към някогашния социолог.
10
Клей сплете пръсти и повдигна Джордан:
— Запомни, ще бъде като гмуркане, само че в сено вместо във вода. Вдигаш ръце и ги разперваш.
Момчето изпружи ръце през счупения прозорец, протягайки ги в нощта. Лицето му под дългия перчем бе по-бледо от всякога; младежките пъпки се открояваха като белези от изгаряне. Джордан бе изплашен, но Клей не го винеше. Очакваше го скок от четири метра височина и дори със сламата отдолу приземяването нямаше да е никак меко. Художникът се надяваше, че хлапето ще запомни да държи ръцете си разперени, а главата — свита между раменете; нямаше да постигнат нищо, ако си счупеше врата.
— Искаш ли да преброя до три, Джордан? — попита го.
— Не! Да го направим, преди да се попикая!
— Тогава разпери ръце и скачай! — Клей го изтласка нагоре. Момчето излетя през прозореца и изчезна. Силната музика заглуши шума от приземяването му.
Другите веднага се скупчиха около прозореца, който се намираше малко над главите им.
— Джордан? — извика разтревожено Том. — Джордан, там ли си?
За момент не се чу никакъв отговор и Клей беше сигурен, че хлапето наистина си е строшило врата. Сетне отдолу се разнесе изплашеният му глас:
— Тук съм. Боже Господи, боли! Фраснах си лакътя. Левия. Дано не съм си счупил ръката. Почакайте… Те зачакаха. Дениз се вкопчи в дланта на Клей.
— Раздвижих я — обяви Джордан. — Сигурно всичко е наред, но няма да е зле да отида при училищната медицинска сестра.
Всички се засмяха.
Том бе завързал ключовете за микробуса на двоен конец от ризата си, а самият конец беше привързан за катарамата на колана му. Клей сплете отново пръстите си и този път вдигна Том, който се провикна: