— Сега ще ти спусна ключовете, Джордан. Готов ли си?
— Да.
Том се хвана за перваза, погледна надолу и спусна внимателно колана си.
— Готово! Сега слушай внимателно. Направи само онова, което е по силите ти. Ако не можеш, няма да има наказателни точки. Разбра ли?
— Да.
— Давай тогава. — Том продължи да се взира още няколко секунди в мрака навън. — Тръгна. Господ да му е на помощ, той е смело момче. Клей, свали ме.
11
Джордан заобиколи голямата сграда, за да се отдалечи на максимално разстояние от спящия рояк. Клей, Том, Дениз и Дан се приближиха до стената откъм алеята, след което тримата мъже катурнаха опустошения автомат за закуски и го долепиха до стената, за да се покатерят на него и да гледат през прозореца какво става навън. Клей помогна на Денис да се качи на щайгата, която бе сложил върху автомата, макар да се опасяваше, че тя може да падне.
Видяха как Джордан стигна до спящото множество, как спря за миг, сякаш се пита накъде да поеме, след което тръгна наляво. На Клей му се стори, че продължава да вижда как момчето се движи, макар да знаеше, че то отдавна е изчезнало в мрака.
— Горе-долу след колко време ще се върне? — попита Том. — Как мислиш!?
Клей поклати глава. Нямаше представа. Отговорът на този въпрос зависеше от толкова много фактори… и големината на рояка бе само един от тях.
— Ами ако са погледнали в задната част на микробуса? — попита Дениз.
— Ами ако Джорди надзърне там и не открие нищо? — озъби се Дан и художникът едва се въздържа да не му извика да си спести черногледството. Времето се точеше бавно и мъчително. Малката червена светлинка на върха на парашутната кула примигваше. Пахелбел отново бе заменен от Форе, а форе — от Вивалди. Клей откри, че си спомня как спящото момченце падна от пазарската количка, а мъжът с него — който вероятно не беше баща му, го взе на скута си и му каза: „Грегъри ще целуне колянцето и то ще спре да те боли.“ Спомни си двамата възрастни мъже с раниците, които срещнаха, докато звучеше „Разходката на малкото слонче“, и как единият заяви: „А, «Додж» също си ги биваше“. Спомни си и онази шатра за бинго от детството си, безизразния глас на мъжа, който възкликваше всеки път по един и същ начин: „Б-12, играчи, Б-12! Това е витаминът на слънцето!“, когато извадеше Б-12 от сферата с подскачащите топки за пинг-понг. Въпреки че витаминът на слънцето беше Д.
Времето сякаш още повече забави хода си и Клей започна да губи надежда. Ако момчето бе стигнало до автобуса, досега трябваше да са чули ръмженето на двигателя.
— Нещо се е объркало — прошепна притеснено Том.
— Не мисля — поклати глава Клей. Полагаше усилия да не издаде тревогата си.
— Томи е прав — обади се Дениз, която всеки момент щеше да заплаче. — Обичам го безпределно, той е по-смел от Сатаната през първата му нощ в ада, но ако всичко беше наред, вече щеше да е подкарал шибания рейс!
Този път Дан бе изненадващо спокоен и оптимистично настроен.
— Не знаем на какво може да се е натъкнал. Просто си поемете дълбоко дъх и се опитайте да обуздаете въображението си.
Клей се помъчи да последва съвета и не успя. Имаше чувството, че секундите вече едва се процеждат. Изведнъж от високоговорителите прозвучаха началните акорди на „Аве Мария“ на Шуберт. „Бих продал душата си за малко истински рокендрол — помисли си той. — Или поне «О, Керъл» на Чък Бери или «Когато любовта се отбие в града» на «Ю Ту»…“
Навън бяха само мракът, звездите и онази мъничка червена светлинка, захранвана от незнаен акумулатор.
— Ще се опитам да се провра през онзи шибан прозорец — заяви Том и скочи от преобърнатия автомат за закуски. — Трябва да намеря Джордан!
— Том, ако не съм прав за експлозивите в багаж… — започна Клей.
— Майната му и на багажника, и на експлозивите! — кресна нисичкият мъж. — Искам да намеря Джор…
— Хей! — извика Дан. — Хей, всичко е наред! БРАВО НА НАШИЯ ЮНАК! — Той удари с юмрук по стената.
Клей се обърна и веднага видя фаровете, които прорязваха тъмнината. От изпадналите в мъртвешки сън фони се издигаше мъгла, която изглеждаше досущ като дим на светлината от фаровете на микробуса. Те примигнаха, после пак проблеснаха и художникът видя Джордан — момчето седеше зад волана и явно пробваше копчетата на таблото. Светлините запълзяха напред. Явно Джордан бе разбрал как да включи дългите.
— Да, миличък! — прошепна Дениз. — Давай, сладурче, давай! — Тя стисна ръцете на Дан и Клей. — Хайде, красавецо, продължавай напред.
Лъчите на фаровете се отклониха и осветиха дърветата вляво от фоните, чиито тела покриваха като килим затревената площ.