— Какво прави? — изстена Том.
— Може би заобикаля Къщата на ужасите — предположи Клей. — Всичко е наред. „Само кракът му да не се отмести. Ако обърка педала на газта с този на спирачката, ще забие микробуса в стената на шибаната Къща на ужасите и ще си остане там.“
Зачакаха, фаровете отново се насочиха към тях и едва сега Клей разбра защо Джордан се е забавил толкова много. Не всички фони спяха. Няколко десетки — вероятно онези с дефектното програмиране, се щураха насам-натам — черни силуети, които се препъваха в телата на спящите, надигаха се и отново започваха да пъплят в нощта под звуците на „Аве Мария“. Един от тях — млад мъж с грозна червена рана, прорязваща челото му като бръчка, стигна до халето и тръгна покрай стената, опипвайки я като слепец.
— Достатъчно, Джордан — измърмори Клей, когато фаровете доближиха пилоните с високоговорителите в далечния край на откритата площ. — Паркирай и си докарай задника тук.
Сякаш момчето го чу, защото микробусът спря — движеха се само бродещите фони и мъглата, която се издигаше от топлите тела на спящите. В следващия миг изрева двигателят (ревът заглуши дори творбата на Шуберт) и фаровете подскочиха.
— Не, Джордан, какво, по дяволите, правиш? — изкрещя Том.
Дениз подскочи и най-вероятно щеше да падне, ако Клей не я бе хванал през кръста.
Училищният микробус се вряза в спящия рояк. Светлините на фаровете заподскачаха, а бусчето зави наляво, нормализира курса си и в следващия момент зави надясно. За секунда един от бродещите сомнамбули бе осветен от четирите ярки лъча и се открои като нарисуван под ослепителното им сияние. Той вдигна ръце във въздуха, сякаш триумфираше след отбелязан гол, след което изчезна под хромираната решетка на микробуса. Джордан стигна до средата на морето от фони и едва тогава изключи двигателя на микробуса. Фаровете обаче продължиха да светят и художникът видя кръвта, която капеше от решетката. После му се стори, че мярна някакъв дребничък силует да излиза от страничната врата на рейсчето и да се устремява към голямата бяла сграда, където се намираха. Само след миг обаче Джордан падна и Клей си помисли, че с момчето е свършено. Тогава Дан изхриптя „Ето го, там е!“ и художникът отново го видя — този път на десет метра по-близо и доста по-вляво от мястото, където го бе зърнал за последно. Навярно хлапето бе решило да пропълзи известно разстояние („Върху вонящите, обезобразени тела на фоните“ — помисли си Клей), преди отново да се изправи на крака.
Джордан се появи отново на светлината от фаровете, а пред него пълзеше десетметровата му сянка. Хлапето тичаше с влудяваща грация върху килима от телата на телефонните откачалки — спящите бяха като мъртвопияни, а бродещите не му обръщаха никакво внимание. Неколцина, които се озоваваха близо до него, се опитаха да го докопат. Момчето избягна попълзновенията на двама, ала някаква жена успя да го сграбчи за рошавата коса.
— Пусни го веднага! — изрева Клей. Не виждаше лицето й, но имаше налудничавото чувство, че това е някогашната му съпруга. — Пусни го!
Тя не се подчини, ала Джордан изви китката й, приклекна и се изскубна от хватката и. Умопобърканата замахна с ръка, опитвайки да го хване за ризата, но не успя и бавно се затътри към микробуса.
Художникът забеляза, че голяма част от дефектните фони се бяха насочили натам. Вероятно светлината на фаровете ги привличаше.
Скочи от преобърнатия автомат за закуски (този път Дан Хартуик спаси Дениз от падане) и сграбчи лоста. Замахна с всички сили и го стовари върху стъклото на прозореца пред себе си.
— Джордан! — изкрещя. — Веднага мини отзад! Чу ли ме? Мини отзад!
Момчето вдигна поглед и в същия момент се препъна в нещо — ръка, крак, а може би врат. Докато се мъчеше да се изправи, една ръка се подаде от дишащия мрак и го сграбчи за гърлото.
— О, не! — прошепна Том.
Хлапето се хвърли напред като плонжиращ ръгбист и съумя да се изтръгне от хватката. Изправи се и отново се запрепъва напред, ала Клей забеляза очите му, разширени от страх. Когато наближи халето, всички чуха хриптящите, накъсани звуци, които съпровождаха всеки опит на Джордан да си поеме въздух.
„Няма да успее — помисли си художникът. — Няма. А беше толкова близо… толкова близо.“
Ала момчето успя. Двамата фони, които се тътреха наблизо, не му обърнаха внимание, и Джордан ги заобиколи, преди да се шмугне зад ъгъла. Четиримата скочиха като по команда от импровизирания подиум и се понесоха към другата стена, все едно бяха щафетни състезатели. Бременната Дениз тичаше най-отпред и придържаше с една ръка корема си.