— Всичко е наред, Джордан — успокои го художникът. — Няма лошо. Ей-сега ще…
В предния джоб на дънките, откъдето бе извадил апарата, нямаше нищо. Листчето с телефонния номер бе изчезнало.
13
Клей и Том запълзяха по пода, докато Дан остана върху автомата за закуски и докладваше за развоя на събитията около микробуса. Тъкмо обявяваше, че първият от бродещите фони вече се е качил, Дениз извика:
— Стига! МЛЪКВАЙ!
Всички вдигнаха глави и я изгледаха. Стомахът на Клей се беше свил на топка, в гърлото му се бе загнездила огромна пулсираща буца. Не можеше да повярва, че е способен на подобна небрежност. „Рей умря заради това, тъпо говедо такова! — крещеше му въображаем глас. — Умря заради това, а ти го изгуби!“
Дениз затвори очи, наведе глава, сключи длани и изрече:
— Тони, Тони, помогни! Изгубеното намери!
— Какво, по дяволите, правиш? — смая се Дан Хартуик.
— Отправям молитва към Свети Антоний — отвърна спокойно жената. — Научих я в църковното училище. Винаги действа.
— Айде, моля ти се! — изсумтя ядосано Том.
Дениз не му обърна внимание и се обърна към Клей:
— Не е на пода, нали?
— Мисля, че не е.
— Още двама се качиха в микробуса — доложи Дан. — Мигачите се включиха. Значи някой е седнал зад…
— Млъкни! — сопна се тя и отново се обърна към художника. Все още говореше спокойно:
— Ако си го изгубил в микробуса или някъде навън, значи този номер е изгубен завинаги, нали?
— Да — въздъхна тежко Клей.
— Знаем, че не е там.
— Защо? — учуди се художникът.
— Защото Бог не би го позволил.
— Мисля, че… главата ми ще експлодира — изрече Том със странно безразличие. Жената подмина и неговите думи.
— Значи остава да ти задам още само един въпрос. Кой джоб все още не си проверил?
— Проверих всички… — започна Клей и внезапно млъкна. Без да откъсва взор от очите на Дениз, провери малкото джобче, зашито в големия преден джоб на дънките му. Листчето беше там. Той не помнеше да го е пъхал на това място, но важното беше, че не е загубено. Извади го с треперещи пръсти. На смачканата хартийка мъртвият им приятел бе надраскал с разкривения си почерк телефонния номер на другия мобилен телефон: 207-919-9811. — Да благодариш на Свети Антоний от мое име — каза Клей.
— Ако успеем — рече Дениз, — ще помоля Свети Антоний да благодари на самия Господ-Бог.
— Дени? — обади се Том. — Благодари Му и от мое име.
14
Четиримата седнаха един до друг и се облегнаха на армираните двойни врати, разчитайки, че ще ги предпазят от взрива. Джордан се бе притаил от другата страна на сградата под прозореца, през който бе излязъл.
— Какво ще правим, ако взривът не пробие стената? — попита Том.
— Ще измислим нещо — отвърна Клей.
— Ами ако бомбата на Рей не се задейства? — обади се скептикът Дан.
— Отстъпваме и прилагаме изненадваща контраатака — заяви Дениз.
— Хайде, Клей. Не чакай да ти пуснат специална мелодия.
Художникът отвори капачето на телефона, погледна тъмния дисплей и с горчивина осъзна, че е трябвало да провери дали батерията на този апарат е в добро състояние, преди да изпрати Джордан на самоубийствената мисия. Никой не се бе сетил за това. Тъпо. Почти толкова тъпо като да напъхаш листчето с номера в малкото джобче на дънките си. Натисна бутона за включване и моторолата избибка тихичко. За момент не се случи нищо, после дисплеят светна и се появиха три чертички. Клей набра номера, след което палецът му се плъзна върху бутона с надпис „CALL“.
— Джордан, готов ли си?
— Да!
— А вие? — обърна се Клей към хората до него.
— Просто го направи, преди да получа инфаркт — изстена Том.
В съзнанието на художника изникна образ, кошмарен със своята яснота — Джони-Джий лежи точно под натъпкания с експлозиви микробус. Лежи по гръб, очите му са отворени, а ръцете му са скръстени на гърдите на любимата му фланелка на „Ред Сокс“. Лежи и слуша класическа музика, докато съзнанието му се препрограмира по някакъв странен и нов начин. Побърза да прогони този образ от съзнанието си.
— Тони, Тони, тук ела — промърмори, без сам да знае защо, и натисна бутона, който щеше да свърже апарата в ръката му с мобилния телефон в багажното отделение на микробуса.
Успя да преброи „Двайсет и едно, двайсет и две“, преди целият свят извън изложбената палата „Кашуокамак“ да изригне във въздуха, заглушавайки адажиото на Томазо Албинони с чудовищния рев на експлозията си. Прозорчетата по фасадата на халето се пръснаха на парчета и през тях нахлу ослепителна пурпурна светлина, цялата южна част на сградата се срути сред градушка от дъски и счупени стъкла, и вихрушки от слама. Вратите, на които се бяха облегнали, сякаш се огънаха навътре. Дениз се хвана за корема, сякаш да защити нероденото си бебе. Нощта бе прорязана от пронизителни писъци на невъобразима агония, които се врязаха в мозъка на Клей като циркуляр. После изведнъж всичко утихна, ала писъците в ушите му не заглъхнаха. Помисли си, че така пищят хората, когато ги пържат в преизподнята. Нещо тежко тупна на пода и земята потрепери. Клей хвана Дениз под мишниците и я изправи на крака. Тя го изгледа недоумяващо, сякаш бе забравила кой е.