— Копие в системата — прошепна Клей. Навън светлината почти бе изчезнала и снегът изглеждаше по-призрачно от всякога.
Сигналът вече бе различен, той беше сигурен в това. Спомняше си първите активни през нощта фони, които беше срещнал — онези пред пожарната на Гърливил. Те се биеха за раздрънкания камион, но правеха и нещо повече — говореха. Не бяха някакви нечленоразделни ломотения, които можеха да минат за думи или говорене. Едва ли можеше да се сравни със светски разговор на коктейлно парти, но пак бе вид словесно общуване: „Махай се! Ти се махай! Ти ще ми кажеш! Мамка му! Хак да ти е! Да го духаш!“ И върхът на красноречието — незабравимото ’Мъон е мо-о-ой! Тези двамата бяха различни от първоначалните фони — фоните от ерата на Разръфания, както и Джони бе различен от тях. Защо? Защото червеят продължаваше да мутира, а Сигналът — да се видоизменя? Вероятно.
Последното, което каза Джордан, преди да го целуне за сбогом и да потегли на север, беше: „Ако инсталираш нова версия на програмата при наличието на тази, която Джони и другите са получили в пунктовете за трансформация, двете могат взаимно да се изядат. Защото точно това правят червеите. Те ядат.“
В такъв случай, ако предишното програмиране още е там… ако има записано копие в системата… В затормозеното му съзнание изплува споменът за Алис — Алис, която бе изгубила майка си, Алис, която бе открила как да бъде смела, като прехвърли страховете си върху една детска маратонка. Четири часа след като бяха напуснали Гейтън и бяха седнали в зоната за пикник на Шосе № 156, Том бе попитал една група нормита дали искат да се присъединят към тях. „Това са ония — бе отбелязал единият от мъжете, — това е Гейтънската сбирщина“, а друг рече на Том да върви по дяволите. Тогава Алис беше скочила на крака и беше казала, че…
— Каза, че поне сме се опитали да направим нещо — прошепна Клей, докато се взираше в притъмняващата улица. — Сетне ги попита: „Какво, мамка му, сте направили вие?“
Това беше и сегашният му отговор. Положението на Джони-Джий не се подобряваше. Пред Клей стояха само две възможности — да запази това, което има, или да се опита да промени нещата, докато все още имаше време. Ако имаше.
Взе захранваната с батерии лампа и отиде в спалнята. Вратата на дрешника бе открехната и той виждаше лицето на сина си. Както бе заспал, с ръка върху бузата и паднала пред челото му коса, Джони изглеждаше досущ като детето, което Клей бе целунал за довиждане, преди да тръгне за Бостън със своя „Тъмен скиталец“. Господи, сякаш се беше случило преди хиляда години! Е, момчето бе поотслабнало, но иначе си беше същото. Разликите се виждаха само когато беше будно. Отпуснатата уста и празните очи. Прегърбените рамене и поклащащите се ръце.
Клей широко отвори вратата на дрешника и коленичи до походното легло. Джони се размърда, когато светлината обля лицето му, но след малко отново се успокои. Клей не беше набожен и събитията от последните няколко седмици не бяха засилили вярата му в Бога, но бе успял да намери сина си, ето защо изрече кратка молитва към онзи, който можеше да я чуе: „Тони, Тони, помогни! Изгубеното намери!“ Отвори капачето на мобилния телефон и натисна бутона за включване. Апаратът тихичко избипка и дисплеят грейна в кехлибарено жълто. Три чертички. Клей се поколеба за момент, но имаше само един сигурен вариант — да избере номера, който бяха използвали Разръфаният и неговите приятели.
Щом въведе трите цифри, той разтърси леко рамото на сина си. Момчето само изстена и опита да се отдръпне, после понечи да се обърне на другата страна.
— Джони! Джони-Джий! Събуди се! — Клей го разтърси по-силно и не го остави на мира, докато хлапето не отвори очи и не го изгледа враждебно, но без капчица любопитство, присъщо на всяко човешко същество. Така гледаха кучетата, които не са видели нищо добро през живота си, и всеки път, когато Клей се взираше в тези очи, сърцето му се късаше.
„Последна възможност — помисли си. — Наистина ли искаш, да го направиш? Шансът да успееш навярно е едно към десет“
Да, но и шансът да намери сина си бе изглеждал минимален. Едно на хиляда? На десет хиляди? От друга страна, щеше ли да издържи да гледа как момчето му расте, става юноша, после мъж, но продължава да спи в дрешника и да ходи по нужда в задния двор?