2
Вниманието му бе привлечено от звънчето на камиона за сладолед. Той бе паркиран между хотел „Четири сезона“ (по-голям дори от „Копли Скуеър“) и градския парк, който се простираше от другата страна на Бойлстън Стрийт и продължаваше още няколко преки. Отстрани на фургона с букви във всички цветове на дъгата пишеше „Мистър Софти“4, а под тях бяха нарисувани няколко сладоледени кофички.
Пред гишето за обслужване на клиенти бяха застанали три деца — те бяха оставили в краката си ученическите чанти и чакаха да получат бленуваните лакомства. Зад тях стоеше жена с официално сако и панталон, стиснала каишката на пухкав пудел, а най-отзад се бяха наредили две тийнейджърки с дънки с ниска талия и дигитални миниплейъри. За момента обаче слушалките висяха около вратовете им и момичетата си говореха — явно ставаше въпрос за нещо сериозно, защото не се кикотеха.
Клей застана зад тях и малката опашка набъбна с още един човек. Беше купил подарък за охладнялата си съпруга; на път за вкъщи щеше да се отбие в „Царството на комиксите“ и да купи на сина си новия брой на „Спайдърмен“, заслужаваше да вземе нещичко и за себе си, нали? Изгаряше от нетърпение да разкаже новините на Шарън, но трябваше да я чака да се прибере, което обичайно ставаше между три и четирийсет и пет и четири следобед. Мислеше да убие времето с обиколки на скромната си стая и разглеждане на съдържанието на папката си, ала ето, че „Мистър Софти“ му предлагаше добра алтернатива.
Продавачът подаде сладоледите на децата — два какаови и един огромен конус с шоколад и ванилия за пълничкото хлапе, което очевидно черпеше приятелите си. Докато то ровичкаше в задния джоб на провисналите си дънки, за да извади дребни, жената с пудела и бизнес костюма бръкна в дамската си чантичка, висяща на рамото й, и извади мобилния си телефон — напоследък бизнес дамите по-скоро биха излезли без кредитните си карти, отколкото без клетъчните си телефони, и отвори капачето му. В парка излая куче и някой извика. Викът изобщо не приличаше на радостен възглас, но когато Клей се обърна, видя само няколко души, които се разхождаха съвсем спокойно, куче, захапало фризби, и пищно изобилие от озарена от слънцето зеленина с прохладни, приканващи сенки. Накратко, паркът изглеждаше като идеалното място, където човек, който току-що е продал първия си илюстрован роман — и продължението му, и то за солидна сума — да седне на някоя пейка и да се почерпи шоколадов сладолед.
Щом се обърна отново към камиона за сладолед, художникът видя, че трите деца с провисналите дънки вече ги няма и жената с бизнес костюма си поръчва мелба с ягодов сироп. Забеляза, че едната от тийнейджърките зад нея имаше мобилен телефон с цвят на мента, прикрепен на колана й, а самата бизнес дама в момента говореше по своя. Той се замисли как този тип поведение, което навремето би се сметнало за недопустима проява на лошо възпитание — да, дори и когато ставаше дума за покупка на сладолед от напълно непознат човек, напоследък се бе превърнало в нещо напълно обичайно.
„Ами че сложи го в «Тъмния скиталец», скъпи“ — каза Шарън. Тази нейна версия, която той пазеше в съзнанието си, често се обаждаше и все намираше какво да каже. Това се отнасяше в пълна сила и за истинската Шарън — тя не пропускаше случай да му изтъкне мнението си, но поне не го правеше по клетъчния му телефон. Защо ли? Защото Клей нямаше такъв.
Миниатюрното зелено апаратче на тийнейджърката забръмча с началните звуци на мелодията за Лудата жаба, която Джони обожаваше — „Аксел Еф“ ли се казваше? Клей не можеше да си спомни, навярно защото я бе изхвърлил от съзнанието си. Собственичката на телефона отвори капачето му и попита:
— Бет? — Заслуша се, усмихна се и съобщи на спътничката си: — Бет е.
Приятелката й се наведе към нея и двете се заслушаха в гласа от другата страна. Имаха почти еднакви прически, с които приличаха на феи (на Клей му изглеждаха досущ като героини от анимационните филмчета, които даваха в съботните утрини — като „Пауърпаф гърлс“5 например), и дългите им коси се вееха под ласките на следобедния бриз.
— Мади? — каза в същия миг жената с бизнес костюма. Пуделът й бе приседнал на земята и съзерцаваше движението по Бойлстън Стрийт. Каишката му бе червена, отрупана с лъскави мъниста. От другата страна на улицата, пред входа на „Четирите сезона“ някакъв портиер с кафява униформа — винаги ги обличаха в синьо или кафяво, махаше за такси. Открит туристически автобус, претъпкан с народ, се носеше бавно по улицата, а шофьорът боботеше в микрофона си нещо за исторически забележителности. Двете тийнейджърки продължаваха да стоят, приведени една към друга, и да слушат гласа на въпросната Бет от зеления мобилен телефон, като се споглеждаха от време на време, но не се кикотеха.
4
Американска компания за продажба на сладолед в хладилни камиони, основана през 1956 година. — Б. пр.
5
Популярни анимационни героини, владеещи суперсили, създадени от Крейг Макракън. — Б. пр.