Някъде — може би в близост до ъгъла на Нюбъри Стрийт — нещо експлодира.
Двете тийнейджърки имаха почти едни и същи прически и еднакви миниплейъри, ала тази със зеления телефон бе блондинка, а приятелката й беше брюнетка; изглеждаха досущ като русокоса и тъмнокоса феи. Русокосата изтърва мобилния си апарат на тротоара, където той се счупи с трясък, и сграбчи през кръста деловата дама. Клей предположи (доколкото мозъкът му бе способен на предположения тъкмо в този момент), че момичето просто се опитва да попречи на жената с бизнес костюма да се нахвърли отново върху продавача на сладолед или да се втурне на улицата след пудела си. Приятелката й — тъмнокосата фея — се бе отдръпнала назад; изящните й бели ръце бяха сключени на гърдите й, а очите й бяха разширени от потрес.
Клей захвърли нещата, които носеше, и пристъпи напред, за да помогне на тъмнокосата фея. На другата страна на улицата — виждаше какво се случва там само с периферното си зрение, някаква кола сви рязко и се качи на тротоара пред „Четири сезона“, принуждавайки портиера да отскочи встрани. Някой изпищя, ала преди Клей да помогне на кестенявата тийнейджърка, русокосата се стрелна напред и оголи зъби и ги заби във врата на деловата дама. От раната изригна кървав фонтан и блондинката наведе лице към него, сякаш искаше да се изкъпе под алената струя или дори да отпие от нея (художникът бе почти сигурен, че го направи), а междувременно ръцете й разтърсваха бизнес дамата, сякаш бе парцалена кукла. Жената бе по-висока и навярно тежеше с двайсет килограма повече от момичето, но тийнейджърката я тресеше с такава сила, че главата й се мяташе, а от разкъсаната й артерия пръскаше още повече кръв. В същото време русокосата вирна оплисканото си в червено лице към кристално синьото октомврийско небе и нададе победоносен вой.
„Тази е луда — помисли си Клей. — Луда за връзване.“
В същия миг тъмнокосата изкрещя:
— Коя си ти? Какво става?
Щом чу гласа на приятелката си, блондинката светкавично завъртя глава по посока на звука и от острите кичури, надвиснали над челото й, се разхвърча кръв. От дълбините на осеяните й с алени капки орбити проблясваха очи, подобни на зловещи бели фенери. Брюнетката се обърна към Клей, в погледа й се четеше смесица от изумление и ужас.
— Коя си ти? — повтори, след което добави: — Коя съм яз?
Русокосата фея пусна жената с официалния костюм — тя се строполи на тротоара (от разкъсаната й сънна артерия още шуртеше алена кръв) и се нахвърли върху момичето, с което само до преди няколко минути бе споделяла своя мобилен телефон.
Художникът не се поколеба и за секунда. Ако не беше реагирал веднага, тъмнокосата щеше да лежи на земята със зейнало гърло като деловата дама. Ето защо Клей се наведе, грабна шнура на пазарския плик с надпис „Малки съкровища“ и замахна към главата на светлокосата тийнейджърка в мига, в който тя с протегнати ръце се мяташе към доскорошната си приятелка, а сгърчените й като нокти на хищна птица пръсти зловещо се открояваха на фона на лазурносиньото небе. Ако пропуснеше…
Ала не пропусна. Стъкленото преспапие на дъното на кафявия плик се стовари с глух звук върху темето на русокосата фея. Ръцете й увиснаха — едната оплискана с кръв, а другата — все още чиста, и тялото й застина за миг, преди да рухне на тротоара като пощенски чувал, натъпкан с писма.
— Какво става, мамка му? — извика човекът от „Мистър Софти“. Гласът му прозвуча необичайно високо; навярно шокът го бе направил тенор (за неизвестен период от време).
— Не знам — отвърна Клей. Сърцето му биеше като парен чук. — Веднага ми помогни — онази жена губи много кръв.
Някъде зад тях от Нюбъри Стрийт се дочу онзи кух трясък на метал в метал, който недвусмислено говореше за автомобилна катастрофа, придружен от викове и крясъци. Те бяха последвани от оглушителна експлозия, от която въздухът потрепери. Зад камиона на „Мистър Софти“ някаква кола, която криволичеше из трите платна на Бойлстън Стрийт, изскочи на тротоара, помете двама пешеходци и се вряза в задната част на друг автомобил, паркиран пред „Четири сезона“. Ударът запрати първото возило право във въртящата се врата на хотела и то се вклини там с ужасен скърцащ звук. Клей не можеше да види дали някой се бе заклещил — пушекът, който се издигаше от радиатора на първата кола, закриваше вратите, — ала писъците на агония пораждаха във въображението му ужасяващи картини.
Продавачът от камиона за сладолед, който нямаше видимост в тази посока, се бе подал от прозорчето на гишето и се взираше в Клей.