— О, Боже мили, не! — изпищя една жена, която седеше в предната част на автобуса, и докато гледаше как туристическото превозно средство се приближава стремително към хладилния камион, който бе поне пет пъти по-малък от него, Клей изведнъж се сети за победния парад, с който „Ред Сокс“ бяха отпразнували спечелването на Световната купа6.
Тогава всички играчи се бяха качили на един такъв автобус и махаха на екзалтираната публика по трибуните докато возилото обикаляше бавно стадиона под хладния есенен дъждец.
— Господи, не! — изкрещя отново жената, а някакъв мъж близо до Клей промълви смаяно:
— Исусе Христе!
Туристическият автобус връхлетя върху камиона за сладолед и го преобърна като детска играчка. Возилото на „Мистър Софти“ тежко падна на едната си страна и се понесе към парка, съпроводено от отвратително стържене и дъжд от искри. От високоговорителите му продължаваше да се чува звънливата мелодийка от „Улица Сезам“. Двете минувачки, които с разширени от изумление очи наблюдаваха случващото се, се хвърлиха настрани, за да не бъдат пометени от носещата се към тях грамада, и успяха да се изплъзнат на косъм. Хладилният камион се удари в бордюра и бе изхвърлен на тротоара, след което се заби в стабилната ограда от ковано желязо, заобикаляща Бостънския парк, където най-накрая спря. Музиката изхълца два пъти и също замря.
Междувременно обезумелият тип, управляващ автобуса, бе изгубил окончателно и малкото контрол, който имаше над превозното средство. Продължи да лъкатуши на зиг-заг по Бойлстън Стрийт с товара си от ужасени и крещящи пътници и се качи на тротоара на около петдесет метра от мястото, където камионът на „Мистър Софти“ бе издал предсмъртния си звън, врязвайки се в тухлената фасада на едно елегантно магазинче за мебели, наречено „Ситилайтс“. Витрината се строши, а задницата на автобуса (на която пишеше „Господарка на залива“ с големи розови букви) се издигна поне на метър над асфалта. Инерцията заплашваше да го преобърне, ала масата му не го позволяваше. Каросерията остана няколко секунди във въздуха, след което се сгромоляса върху паважа, но предницата си остана забита в катурнатите канапета и скъпите кресла. Междувременно ужасените пътници се втурнаха панически напред и се изгубиха от погледа на Клей.
В същия миг се задейства алармата на магазина.
— Исусе Христе — дочу се отново същият благ глас, който се бе обадил преди малко. Художникът се обърна и видя нисичък мъж с оредяваща тъмна коса, тънки мустачки и очила с позлатени рамки. — Какво става, по дяволите?
— Не знам — промърмори Клей. Беше му трудно да говори. Много трудно. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да изтика думите от устата си. Предполагаше, че това се дължи на шока. На отсрещната страна на улицата хората тичаха, опитвайки се да се отдалечат на колкото се може повече от „Четири сезона“ и катастрофиралия автобус. Докато ги гледаше, двамина от тях се сблъскаха — турист и беглец от хотела, и се строполиха на тротоара. Клей се зачуди дали не е полудял и не халюцинира зад тапицираните стени на някоя лудница — например „Джунипър Хил“ в Огъста, — между инжекциите с торазин. — Човекът от сладоледения камион каза, че може да е дело на терористи.
— Не виждам никакви въоръжени типове — поклати глава нисичкият мъж с мустачките. — Нито пък хора с привързани за гърбовете им експлозиви.
Същото се отнасяше и за Клей, ала той виждаше кафявия плик с надпис „Малки съкровища“ и кръвта, която бликаше от разкъсаното гърло на жената с бизнес костюма. „Боже мой — помисли си той, — всичката тази кръв!“ Почти бе достигнала до папката му. Горе-долу всичките му рисунки за „Тъмния скиталец“ бяха там (без десетина-дванайсет) и мислите му се вкопчиха в тях. Обърна се и се втурна към тях, а мустакатият му спътник го последва. В същия миг се задейства втора аларма против крадци (или поне звучеше като аларма) и ниският мъж подскочи.
— Това е от хотела — рече Клей.
— Знам, но… Господи Боже мой. — Човекът бе видял жената с бизнес костюма, която лежеше в непрекъснато разширяваща се локва от магическата червена течност, задвижваща всичките й механизми и чаркове. Откога ли лежеше там? От четири минути? А може би от две?
— Мъртва е — информира го Клей. — Почти съм сигурен. Това момиче… — Той посочи към Русокосата фея. — Тя го направи. Със зъбите си.
— Шегуваш се.
— Де да бях.
Някъде в горната част на Бойлстън Стрийт отекна още една експлозия. Двамата мъже се приведоха машинално и Клей осъзна, че долавя тръпчивия мирис на дим. Вдигна плика с надпис „Малки съкровища“ и папката с картините си и ги премести по-далеч от локвата кръв.
6
Титла, за която се борят победителите в Американската и Националната бейзболна лига. — Б. пр.