— Не и този рояк — изтъкна Том и посочи булеварда между търговския център и гробището. — Погледнете! — Клей видя, че улицата е задръстена от автомобили, всичките обърнати със задниците към центъра. Беше твърде лесно да си представи как във всички коли е имало хора, които са бързали да се приберат у дома след първите опустошителни последици от Сигнала. Хора, които са искали да се разберат какво се случва и дали близките им са добре… Беше сигурен, че първото, което са направили, след като са се качили в колите си, е било да се пресегнат за мобилните си телефони.
— Кое по-точно? — попита.
— Да минем от другата страна. Вървете бавно и спокойно.
— Какво видя, Том?
— Няма значение — вдигна рамене очилатият мъж. — Вървете по тротоара и се придържайте под дърветата. Като гледам това страшно задръстване, нищо чудно да има и трупове.
Мъртъвците бяха десетки и се разлагаха тихо и кротко между Туомбли Стрийт и гробището „Уест Сайд“. Когато стигнаха до дърветата, „Мисти“ бе заменена от сиропирана версия на „Оставих сърцето си в Сан Франциско“, а червените очи на стереоуредбите отново проблеснаха в мрака. В следващия момент Клей обаче забеляза и нещо друго и се закова на място.
— Господи… — промълви и Том кимна.
— Какво има? — прошепна Джордан. — Какво?
Алис не каза нищо, ала посоката на погледа й и прегърбените й рамене бяха красноречиво свидетелство за видяното от нея. Пред оградата на гробището бяха застанали мъже с пушки. Клей накара Джордан да погледне натам и видя как неговите рамене също се отпуснаха.
— Да вървим — промълви хлапакът. — От тази воня ми призлява.
7
В Мелроуз Корнър, който се намираше на около шест километра северно от Рочестър (макар че вече бяха далеч, зловещото алено сияние още се виждаше), спряха в друга зона за пикник, където освен масички имаше и малко каменно огнище. Клей, Том и Алис събраха сухи съчки, а тийнейджърката, която твърдеше, че е скаутка, доказа уменията си, като стъкна огън и затопли на него трите консерви с онова, което нарече „скитнически боб“.
Докато се хранеха, две неголеми групички бежанци минаха покрай тях. Макар че странниците ги изгледаха изпитателно, никой не ги поздрави или заговори. Когато позасити глада си, Клей попита:
— И ти видя онези юнаци с пушките още от паркинга, Том? Предлагам да се преименуваш на Ястребово око.
Нисичкият мъж поклати глава:
— Беше си чист късмет. Плюс подходяща светлина. Специалните въгленови лампи в Рочестър, нали разбираш?
Клей се усмихна.
— Просто погледнах към гробището под подходящия ъгъл в подходящото време и видях как проблеснаха цевите на две-три пушки. Казах си, че си въобразявам, че сигурно са железните стълбове на оградата, но… — Очилатият въздъхна и отмести консервата. — Иска ли някой?
— Може да са били телефонни откачалки — подхвърли Джордан, но тонът му издаваше, че сам не си вярва.
— Телефонните откачалки не стоят на постове през нощта — възрази Алис.
— Може пък напоследък да имат нужда от по-малко сън — предположи момчето. — Може да е част от новото им програмиране.
Като го чу да говори така — сякаш телефонните зомбита бяха органични компютри в процес на усъвършенстване, Клей изтръпна.
— Освен това знаем, че не използват и пушки, нали така? — добави Том. — Защото не са им необходими.
— Значи са си намерили неколцина предатели, които да ги охраняват, докато спинкат — обобщи тийнейджърката. — Да горят в ада дано!
Клей мълчеше. Мислеше си за хората, които бяха видели тази нощ — онези с пазарските колички, и по-конкретно за страха и омразата в гласа на мъжа, който ги бе нарекъл „Гейтънската сбирщина“. „Можеше да ни нарече и «Бандата на Дилинджър» — помисли си. — Може би вече трябва да ги наричаме не «телефонни откачалки», а «телефонни хора». Защо? — Мисълта, която последва, бе още по-смущаваща: — Кога един човек престава да бъде предател? Когато предателите станат мнозинство. Тогава онези, които не са предатели, ще се превърнат в…“
Ако човек беше романтик, сигурно щеше да ги нарече „съпротива“. А ако не беше, навярно щеше да ги окачестви като хора извън закона. Или просто престъпници.
Продължиха към Хейс Стейшън и прекараха деня в един занемарен мотел, наречен „Шепнещи борове“. От прозорците на стаите им се виждаше пътен знак с надпис „ШОСЕ № 19, 10 КМ, САНФОРД, БЕРУИКС, КЕНТ ПОНД“. Никой не остави обувките си пред спалните, които си избраха. Вече не се налагаше.
8
Отново стоеше върху платформа по средата на онзи проклет стадион. Имаше чувството, че е парализиран, и това го влудяваше… наред с обстоятелството, че погледите на всички хора по трибуните бяха вперени в него. На хоризонта се виждаше същата скелетоподобна конструкция с мигащата червена светлина. Игрището бе огромно. Том, Алис и Джордан също бяха тук, ала този път не бяха сами. От лявата страна на Том стоеше бременна жена с тениска на „Харли Дейвидсън“ с отрязани ръкави, вдясно от Клей стърчеше някакъв възрастен джентълмен — не беше на годините на директора, но ги наближаваше — с вързана на опашка прошарена коса и изплашено изражение. Зад него се виждаше младеж с шапка на „Маями Долфинс“.