Сред хилядите, изпълнили трибуните, Клей видя познати физиономии, и това изобщо не го учуди — нали така ставаше в сънищата? В един момент чакаш на опашка пред телефонната кабина с учителката си от първи клас, в следващия се натискаш с трите мацки от „Дестинис Чайлд“ на панорамната площадка на Емпайър Стейт Билдинг.
Сега мацките от „Дестинис Чайлд“ не присъстваха в съня му, но за сметка на това художникът видя голия мъж с автомобилните антени (вече носеше с камуфлажни панталони и чиста бяла фланелка), стареца с раницата, който бе нарекъл Алис „млада госпожице“, и накуцващата миловидна баба от миналата нощ. Тя посочи към него и приятелите му, след това каза нещо на жената до себе си… която се оказа, забеляза художникът без изненада, бременната снаха на господин Скотони.
— Това е Гейтънската сбирщина — каза белокосата старица и лицето на младата жена се изкриви в ехидна гримаса.
— Помогнете ми! — извика жената до Том. Вопълът й бе отправен към снахата на господин Скотони. — Искам да родя бебето си също като вас! Помогнете ми!
— Да му беше мислила навремето! — отвърна другата и също както бе станало и в предишния му сън, Клей осъзна, че всъщност никой не говореше. Всичко беше телепатия.
Разръфаният се приближи до редицата. Заставаше пред всеки човек и протягаше свитата си в юмрук длан над главата му — досущ както бе направил Том пред гроба на професора. Художникът забеляза нещо като гривна на китката му — приличаше на медицинска гривна, и внезапно си даде сметка, че тук явно има електричество — лампите на кулите блестяха ярко. Осъзна и нещо друго. Причината, поради която Разръфаният успяваше да се пресегне над главите на онези, въпреки че стояха на платформи, бе, че изобщо не стъпва на земята.
— Ecce homo — insanus — извика той. — Ecce femina — insana. — Всеки път тълпата ревеше: „Не ги докосвайте!“ — и телефонни откачалки, и нормита скандираха в един глас. Защото вече нямаше разлика. В съня на Клей всички бяха еднакви.
9
Събуди се късно следобед, свит на кълбо и притиснал плоската мотелска възглавничка към плувналото си в пот тяло. Надигна се от леглото и излезе навън, където завари Алис и Джордан да седят на бордюра между паркинга и сградата. Девойката бе прегърнала момчето, което бе положило глава на рамото й, и я прегръщаше през кръста. Клей седна до тях. Зад тях се простираше пътят, който водеше към Шосе № 19 и Мейн — бе пуст, като се изключи камионът на „Федерал Експрес“, спрял с отворени задни врати, и един смачкан мотоциклет.
— Да сте съну… — подхвана Клей.
— Ecce puer, insanus — прекъсна го Джордан, без да вдигне глава от рамото на Алис. — Това съм аз.
— Аз пък съм въпросната femina — рече тийнейджърката. — Клей, случайно да знаеш дали в Кашуок има грамадански футболен стадион? Защото, ако има, няма да припаря и на километър от това място.
Зад тях се затвори врата, чу се шум от приближаващи стъпки.
— Аз също. — Том приседна до тях. — Имам много пороци, но самоубийството не е сред тях.
— Според мен там няма дори начално училище — рече художникът. — Гимназистите сигурно ходят с микробус до Ташмор.
— Това е виртуален стадион — обади се Джордан.
— Какво? — учуди се Том. — Искаш да кажеш, като в компютърна игра ли?
— Искам да кажа като в компютър — отвърна момчето и вдигна глава, взирайки се в пустеещия път, водещ към Санфорд, Беруикс и Кент Понд. — Всъщност не е толкова важно. Ако не ни докосват — телефонните хора и нормалните хора, кой ще ни докосне? — Клей никога досега не бе виждал такава неизразима мъка в очите на дете. — Кой ще ни докосне?
Никой не му отговори.
— Разръфаният ще ни докосне ли? — повиши глас момчето. — Ще ни докосне ли? Може би. Защото ни наблюдава. Усещам, че ни наблюдава.
— Мисля, че отиваш твърде далеч, Джордан — каза Клей — но идеята имаше своя собствена макар и зловеща логика. Щом им изпраща този сън — сънят за стадиона и платформите, по всяка вероятност ги наблюдава. Човек не изпраща писмо, ако няма адреса, нали така?