— Все едно. Този старик ми дойде до гуша. Трябва да знам къде отиват и що за стока са. Щом се вози в първата кола, значи е бащата на младоженката.
— Какво ми влиза в работата?
— Трябва да разбереш къде ще отидат сватбарите.
— Много лесно ти се вижда. Да намериш сватбари, минали в последния ден на карнавала! Все едно игла в купа сено! Търси, ако си нямаш работа.
— Тъй или иначе трябва да го направиш, разбираш ли, Азелма?
ГЛАВА XXVIII
ЖАН ВАЛЖАН Е ВСЕ ОЩЕ С ПРЕВЪРЗАНА РЪКА
Козет беше блестяща и затрогваща в кметството и църквата. Над фуста от бяла тафта се диплеше роклята й от белгийска дантела. Тя носеше огърлица от перли, а на главата — традиционното портокалово венче. Сияйна невинност и чистота. Дядото я водеше, тъй като Жан Валжан не можеше да стори това с превързаната си ръка.
Когато всички формалности свършиха, когато казаха пред кмета и свещеника всички полагаеми се „да“ и размениха пръстените си, на връщане в къщи двамата млади се качиха в първата карета.
— Вярно ли е? Вече нося твоето име! — прошепна Козет.
Двете млади същества бяха извън себе си от радост. Цялата изживяна мъка се беше превърнала в опиянение. Струваше им се, че безсънните нощи, тревогите, сълзите правеха още по-чаровен този дивен час. Миналата горест окръжаваше като с ореол сегашното им щастие.
Те си шепнеха тихичко:
— Ще отидем да видим нашата градина на улица Плюме.
После се прибраха в дома на господин Жилнорман. Навсякъде цветя. Поканили бяха много стари приятели на семейство Жилнорман. Всички ухажваха Козет и се надпреварваха да я наричат „госпожа баронесо“.
Козет никога не се беше държала така нежно с Жан Валжан. Когато се обръщаше към него, в гласа й звучаха гальовните нотки от детските й години. Трапезата искреше с празничната си наредба. Три цигулки и една флейта свиреха в преддверието.
— Доволен ли сте, татко? — попита Козет.
— Естествено, доволен съм — отвърна Жан Валжан.
— Усмихнете се тогава!
Жан Валжан се усмихна.
След няколко минути съобщиха, че вечерята е готова. Поканените, начело с господин Жилнорман, който беше уловил Козет подръка, се наредиха около масата. Вдясно и вляво от младоженката бяха поставени две големи кресла — едното за господин Жилнорман, другото — за Жан Валжан. То остана празно.
Потърсиха с очи „господин Фошльован“. Никъде не се виждаше. Попитаха прислужника.
Той отговори, че господин Фошльован го помолил да го извини. Тъй като ръката го боляла, нямало да може да вечеря с младоженците. Щял да дойде при тях на другата сутрин.
Празното кресло помрачи за миг сватбеното пиршество. Но дядото беше в такова настроение, че стигаше и за двама. Той заяви, че господин Фошльован е сторил добре, че се е оттеглил да си почине, но раната не е сериозна и няма нищо страшно. Това изявление беше достатъчно. Козет и Мариус изживяваха сега егоистичните мигове, когато човек е чувствителен само за собственото си щастие. Пък и господин Жилнорман има едно щастливо хрумване. Той накара Мариус да седне в празното кресло до Козет:
— Няма нищо нередно: Щастливец до Щастливка.
Цялата маса започна да ръкопляска. Мариус седна до Козет и в края на краищата тя се оказа по-доволна, че е станало тъй. Можеше ли да съжалява за Жан Валжан, щом Мариус го замести?
ГЛАВА XXIX
НЕРАЗДЕЛНОТО
Къде изчезна Жан Валжан?
Почти веднага след като се бе усмихнал по заповед на Козет, той стана и излезе в антрето, без да го забележат, защото никой не се занимаваше с него. Жан Валжан показа на прислужника превързаната си ръка, обясни му какво да каже и напусна дома.
Той постоя малко на улицата под ярко осветените прозорци, заслушан в неясната радостна глъчка. Сред веселия шум до него долетя нежният гласец на Козет.
Мина бавно по улиците, по които бе минавал с Козет, идвайки у Мариус. Прибра се у дома си. Апартаментът беше празен. Тусен се бе заселила при Козет като камериерка. Влезе в стаята на Козет. Тя беше отнесла със себе си всички пленителни момински дреболии. Бяха останали само тежките мебели и четирите голи стени.
Жан Валжан обходи стаите. Той махна превръзката от ръката си. Тя сякаш не го болеше вече. Приближи се до своето легло и очите му се спряха на малкото куфарче върху нотната му масичка. Извади едно ключе от джоба си и го отвори. Бавно раздипли дрехите, с които Козет бе напуснала Монфермей преди десет години. Малката черна рокличка, черната забрадка, здравите детски обувки, топлото плюшено елече, престилката с джобчета, вълнените чорапи. Жан Валжан беше занесъл за нея тия дрешки в Монфермей. Той ги нареди една по една върху леглото. Дълбоко замислен, клетникът се връщаше към миналото. Спомняше си Монфермейската гора. Прекосили я бяха заедно с Козет. Спомняше си ясно зимния ден, голите дървета, храстите без птички, небето без слънце. Но въпреки всичко, колко хубаво беше тогава! Тя беше ей такава мъничка и държеше голямата си кукла в ръце. Нямаше никого другиго на света освен него.