Жан Валжан отпусна благородната си побеляла глава на леглото, старото му твърдо сърце трепна, той зарови лице в дрешките на Козет и ако някой минеше по стълбите в този миг, щеше да чуе бурните му ридания.
ГЛАВА XXX
БУДНА СЪВЕСТ
И пак се поднови някогашната жестока борба, на която бяхме свидетели неведнъж. Колко пъти видяхме Жан Валжан в отчаяна схватка със собствената си съвест, борещ се до изнемога!
Нечуван двубой! Колко пъти неговата жадуваща за правда съвест го бе поваляла на земята! Колко пъти неумолимата истина беше притискала с коляно гърдите му! Колко пъти, сломен от нейната светлина, бе молил за пощада! Колко пъти след някой съмнителен довод, подсказан му от себелюбието, той бе чувал в ухото си гневния глас на своята съвест. Колко пъти се бе изправял окървавен, изранен, смазан, но просветлен, с отчаяно сърце, но спокойна съвест и макар победен, се чувствуваше победител!
Тази нощ обаче Жан Валжан чувствуваше, че му предстои последният, най-страшен двубой. Той трябваше да разреши един мъчителен проблем. Беше стигнал до последното съдбоносно пресичане на доброто и злото. Гибелен кръстопът! Кой път да поеме?
Жан Валжан още веднъж трябваше да избира между страшното пристанище и примамливата подводна скала.
Ето какво се питаше той: какво трябваше да бъде отношението му към щастливите Мариус и Козет?
Той сам бе желал тяхното щастие, сам го бе извоювал. Но сега, когато това щастие беше действителност, как трябваше да се държи той? Да се разпорежда ли с него като със своя собственост? Имаше ли право да запази за себе си колкото може по-голяма част от любовта на Козет? Трябваше ли да се вмъкне в дома на Козет като един вид баща, почитан дълбоко? Да наложи своето минало на нейното бъдеще? Ще седне ли обвит в мрак до светлото й огнище? Ще направи ли своята тежка орис спътница на техните щастливи съдби? С една дума трябваше ли той, ням обреченик на съдбата, да остане край тия две честити създания?
Жан Валжан разгледа от всички страни неумолимия въпрос. Козет беше спасителният сал за него, корабокрушенеца. Да се вкопчи ли в него или да го остави да отплува? Страшна е борбата между самолюбието и чувството за дълг.
Той прецени трезво двете възможности, които стояха пред него. Да наложи своята каторга на тези две сияйни деца или да се обрече сам на неминуемо изчезване. В един случай щеше да принесе в жертва Козет, в другия — себе си.
На какво решение се спря? Кой път избра? Какъв бе последният му отговор на безпристрастния разпит на съдбата? Той остана така до сутринта, превит надве под непосилната тежест на своята орис. Дванадесет часа, цели дванадесет часа през дългата зимна нощ лежа той, така вледенен, без да повдигне глава, без да промълви нито дума. Само от време на време потръпваше конвулсивно и залепил устни до дрешките на Козет, ги обсипваше с целувки.
ГЛАВА XXXI
ПОСЛЕДНАТА ГЛЪТКА ОТ ГОРЧИВАТА ЧАША
На другата сутрин Жан Валжан отиде в дома на Жилнорман и пожела да говори с Мариус. Той го зачака неподвижен в салона. Очите му бяха помръкнали от безсънната нощ. Беше страшно бледен.
Мариус влезе усмихнат и го поздрави по-сърдечно от друг път.
— Вие ли сте, татко? Защо толкова рано? Козет още спи.
Жан Валжан почувства, че стената между тях двамата се стопява. Уви, той сам щеше да я издигне отново!
— Колко се радвам да ви видя! — говореше весело Мариус. — Козет толкова ви обича! Не забравяйте, че вашата стая е тук. Не искаме и да чуем вече за улица Ом Арме! Още днес ще се настаните у нас. Вие ще участвате в нашето щастие. Нали ще обядвате с нас днес?
— Господине — каза Жан Валжан, — трябва да ви съобщя нещо. Аз съм бивш каторжник.
Това беше така неочаквано и абсурдно, че Мариус не разбра. Зави му се свят. Едва тогава погледна говорещия с него човек и си даде сметка за изражението му.
Жан Валжан развърза бинтованата си ръка.
— На ръката ми нямаше нищо. Не биваше да присъствам на вашата сватба. Измислих нараняването, за да не извърша фалшификация, за да не дам повод да анулират брака ви, за да не бъда принуден да го подпиша.
— Какво означава това?
— Това означава, че съм бил на каторга. Деветнадесет години. За кражба. В настоящия час аз съм избягал каторжник.