— О, как бих желал да умра!
— Успокойте се — каза Мариус, — ще запазя тайната ви само за себе си.
Той не беше толкова разстроен, колкото би могло да се очаква. Принуден в продължение само на един час да свикне с неочакваната истина, той постепенно започна да вижда господин Фошльован като каторжник и осъзнавайки тази жестока действителност, си даде сметка, без особено сътресение колко дълбока пропаст го дели от този човек.
— Не мога да не заговоря за повереното ви имущество, което вие така достойно и добросъвестно предадохте. Това е проява на честност. Справедливо е да получите известно възнаграждение. Определете сам сумата.
— Благодаря ви, господине — отвърна Жан Валжан кротко.
Той се замисли и добави:
— Сега, след като знаете всичко, смятате ли, господине, че не трябва повече да я виждам?
— Така би било най-добре — отвърна Мариус.
— Да не я видя вече! — промълви задавено Жан Валжан и се запъти към вратата.
Той я открехна, после се обърна отново към младежа. Беше вече не само блед, но пръстеносив. В сухите му очи гореше трагичен пламък.
— Вижте, господине, ако нямате нищо против, ще идвам да я виждам. Ако не държех на това, бих заминал и нямаше да ви призная всичко това. Понеже желаех да остана там, където е Козет, и да продължавам да я виждам, ви казах честно всичко. Нали следите мисълта ми? Девет години живях непрекъснато с нея. Бях като неин баща, а тя бе моето дете. Ако не ви се зловиди, ще идвам от време на време да я виждам. Няма да оставам дълго. Кажете да ме приемат в долната стая. Ще идвам например вечер, на здрачаване.
— Ще идвате всяка вечер и Козет ще ви чака — заяви студено Мариус.
ГЛАВА XXXII
ВЪПРОСИТЕЛНИ В РАЗКРИТАТА ТАЙНА
Мариус беше дълбоко разстроен. Едва сега си обясняваше отчуждението, което винаги беше изпитвал към човека, с когото живееше Козет. Той криеше нещо загадъчно. Загадката се беше оказала най-срамно петно: каторга.
Да откриеш внезапно такава тайна, тъкмо когато си най-щастлив все едно да зърнеш скорпион в гнездо на гургулици.
Нима щастието му щеше занапред да бъде обречено на това съседство? Нима той неизбежно трябваше да приеме този човек? Нима оженвайки се за Козет, той се бе свързал и с каторжника?
Старата му отчужденост към господин Фошльован, превърнал се в Жан Валжан, сега беше примесена с отвращение.
Но трябва да признаем, че в това отвращение се криеше възхищение. Какво представляваше всъщност този непонятен човек? Независимо от всичко, неговата изключителна будна съвест свидетелстваше за духовно величие.
Отношението на Мариус към него се беше странно променило. Какво му вдъхваше господин Фошльован? Недоверие. Какво му вдъхваше каторжникът? Доверие. Защото той безспорно беше искрен. Той най-сетне съзираше отговора на загадката, която го мъчеше. Защо в бърлогата на Жондрет този човек бе изчезнал при идването на полицията? Защото беше избягал каторжник. Какво търсеше на барикадата? Защо беше дошъл там? Мариус си спомняше смътно, че Жан Валжан бе отвел в уличката зад барикадата Жавер и малко след това бе прокънтял изстрел. Жан Валжан бе дошъл на барикадата, за да отмъсти на полицая.
Той не можеше да намери отговор само на последния въпрос, който най-жестоко го измъчваше: как Жан Валжан бе живял толкова дълго с Козет? Каква беше тази мрачна игра на съдбата, поставила сиротното дете в съприкосновение именно с този човек? Как така тя бе оковала ангела, редом с демона? Нима е възможно да съжителстват престъплението и невинността? Как този стар грешник е могъл да възпита това неземно създание? Какво представляваше всъщност този непонятен човек?
Но каквото и да си казваше и както и да се успокояваше, Мариус с ужас се връщаше на безспорния факт. Жан Валжан беше каторжник. Макар и с прогресивни убеждения, Мариус не беше дорасъл дотам, че да различи закона от правото. Той беше все още назадничав в това отношение и се придържаше към безпощадните наказания на тогавашното правосъдие.
Той се упрекваше, че се беше показал мек, че бе отстъпил, че не бе отстранил решително Жан Валжан от Козет и от семейството си. Трябваше да приеме жертвата му и да го отдалечи от дома си. Сърдеше се, че се бе трогнал от изповедта му.
ГЛАВА XXXIII
ДОЛНАТА СТАЯ
На следващия ден привечер Жан Валжан потропа на пътната врата на жилището на Жилнорман. Отвори му прислужникът Баск. Той се оказа в двора точно в уреченото време, като че ли беше получил специално нареждане. Баск отвори вратата на долната стая и каза: