Скоро той престана да отива чак до ъгъла. Спираше посред пътя, на улица Сен-Луи. Един ден не отиде и дотам. Загледа се отдалеч в тази посока, после поклати глава, сякаш си отказваше нещо и се върна бавно назад.
Всеки ден излизаше от дома си, но отиваше все по-наблизо, все повече скъсяваше разходката си. Цялото му лице изразяваше една единствена мисъл: „За какво ли?“ Угаснали очи, пресъхнали сълзи. Съседките мълвяха: „Не е на себе си!“ А децата го сподиряха с присмех.
ГЛАВА XXXVII
МИЛОСТ КЪМ НЕЩАСТНИТЕ, СНИЗХОЖДЕНИЕ КЪМ ЩАСТЛИВИТЕ
Страшно е да си щастлив! Въобразяваш си, че нямаш нужда от нищо друго! Овладял измамната цел на живота, щастието, забравяш лесно истинската цел — дълга!
Несправедливо би било да съдим много строго Мариус. Както казахме, той съжаляваше, че лекомислено бе обещал на Жан Валжан да вижда Козет. Затова се опита да го отдалечи постепенно от дома си и да го заличи от съзнанието на Козет. Непрекъснато се изпречваше между нея и стареца, смятайки, че постъпва справедливо. Той си бе внушил, след като бе направил справка в банката, че Жан Валжан е присвоил незаконно шестстотинте хиляди франка, които бе подарил на Козет и се въздържаше да посяга на тях.
Колкото до Козет, не бива и нея да осъждаме прекалено строго. Мариус упражняваше над нея страшно обаяние и тя несъзнателно правеше това, което той искаше. Чувствуваше инстинктивно, че той не обича „господин Жан“ и без никакво усилие забравяше това, което той не помнеше. Мариус не говореше никога за господин Жан и той постепенно избледняваше в съзнанието й. Всъщност тя беше по-скоро безгрижна, отколкото неблагодарна. Продължаваше да обича човека, който я беше отгледал, но обичаше много повече мъжа си. Заговореше ли случайно за Жан Валжан и изкажеше ли изненадата си, че все още не се връща, Мариус побързваше да я успокои. Тя прати два-три пъти прислужницата да провери дали се е върнал, но й отговаряха винаги, че още го няма.
Козет се задоволи с това, понеже само едно същество на земята й беше истински нужно — Мариус.
Така постепенно Мариус отстрани от съзнанието на Козет Жан Валжан, без тя да се възпротиви.
Това, което често наричаме неблагодарност на децата е всъщност неблагодарност на природата. Природата гледа пред себе си. Тя разделя живите същества на „пристигащи и заминаващи“. Заминаващите са обърнати към мрака, а пристигащите — към светлината. Това поражда отчуждение, гибелно за старите и неволно от страна на младите. Както при дървото: новите клонки, без да се откъсват от стъблото, все повече се отдалечават от него. Не по тяхна вина. Младостта търси радост, забави, светлина. А старостта крачи към края. Не са вече крепко прегърнати, макар и да не се загубват от погледа си.
ГЛАВА XXXVIII
ПОСЛЕДНИ МЪЖДУКАНИЯ НА ОСТАНАЛАТА БЕЗ МАСЛО ЛАМПА
Един ден Жан Валжан слезе по стълбата, направи няколко крачки и седна на крайпътния камък, същия на който го бе заварил малкия Гаврош в онази съдбоносна нощ. Това беше последното му излизане. На другия ден не напусна дома, на по-другия — леглото.
Портиерката, която му прислужваше, гледаше пълната чиния, до която той не се докосваше и клатеше укоризнено глава:
— Но вие нищо не ядете, клети ми господине!
— Не е вярно — отвърна й той — погледнете канчето с вода. То е празно.
— Това показва, че сте пили, без да ядете. Значи имате треска.
Жан Валжан не виждаше друго човешко същество освен тази добра старица. Мина цяла седмица. Той все лежеше. Портиерката срещна кварталния лекар и го извика при него.
Лекарят прегледа Жан Валжан и поговори с него. На отиване каза на портиерката:
— Вашият болник е сериозно болен. Той изглежда е загубил скъпо същество. Понякога се умира от тъга.
— Ще дойдете ли пак?
— Ще дойда, но по-добре да дойде някой друг, а не аз.
ГЛАВА XXXIX
БУТИЛКА ЧЕРНИЛО, КОЯТО СЛУЖИ САМО ЗА ИЗБЕЛВАНЕ
Същия ден, когато Мариус стана от масата, Баск му връчи едно писмо с думите:
— Лицето, което ми даде писмото, чака в антрето.
Писмото миришеше на тютюн. Нищо не съживява така лесно спомените, както някоя миризма. Мариус разпозна този тютюн. Разпозна и почерка. Бърлогата Жондрет оживя пред паметта му.