Съгласно обичая епископските послания и нареждания носеха всички кръщелни имена на епископа. Водени от неосъзнатата си обич към него, бедните от този край бяха избрали измежду имената му онова, което според тях най-много му подхождаше и го наричаха монсеньор Биенвеню („добре дошъл, желан гост“). Ние ще последваме примера им и ще го наричаме така при случай. Впрочем това име му се нравеше.
— Обичам го — казваше той. — Биенвеню смекчава монсеньор.
ГЛАВА III
ЕДИНСТВО НА ДУМИ И ДЕЛА
Доброволната оскъдица, в която живееше динският епископ би била поучителна гледка за всеки. Трапезата му беше съвсем скромна. Ръжен хляб и мляко беше всекидневната му закуска. Спеше малко и посвещаваше цялото си време на задълженията си като епископ, на грижи за бедните и болните, а малкото свободни часове, които му оставаха, прекарваше в четене или обръщаше земята в градината си. И двете занимания носеха за него едно и също название: градинарство.
— И умът е градина — казваше той.
По пладне обядваше. Обедът му не се различаваше от закуската.
Монсеньор Биенвеню рязко се отличаваше от другите епископи, а и от повечето кюрета, които се стремяха към охолно и безгрижно съществуване и изпълняваха съвсем формално задълженията си към църквата и хората.
Наскоро след назначаването му за епископ бе поканен да вземе участие в свикания в Париж синод на епископите от Франция и Италия. Но той участвува само в едно заседание. Епископ на планинска епархия, живеещ в непосредствена близост с природата, сред селска простота и лишения, той донасяше изглежда между тези знатни особи известни идеи, които променяха температурата на събранието. Прекалено скоро се завърна в Дин. Когато го запитаха за причината, той отговори:
— Пречех им. Вкарвах външен въздух. Действах им като отворена врата.
Друг път каза:
— Защо се чудите? Всички онези преподобия са князе. А аз съм беден селски епископ.
Истината е, че той не им се беше харесал. Между многото чудатости, които им беше наговорил, една вечер той бе заявил в дома на един от най-знатните си колеги:
— Какви прекрасни стенни часовници! Какви чудни килими! Какви скъпи ливреи! Това навярно много ви гнети. За нищо на света не бих желал да притежавам целия този разкош, който постоянно ще крещи в ухото ми: „Има хора, които гладуват! Има хора, които студуват! Има сиромаси! Има сиромаси!“
Истина е, че разкошът при духовниците е нещо нередно. Охолен свещеник, та това противоречи на логиката. Свещеникът трябва да остане близо до бедните. Може ли денонощно да си в допир със злочестини, бедствия и немотия, без по тебе да се полепи поне мъничко от тази свещена нищета, както при работа се покриваш с прах? Първото доказателство за наличия на милосърдие у свещеника и преди всичко у епископа е бедността.
Така навярно мислеше динският епископ.
Той носеше със себе си празнично настроение. Присъствието му сякаш пръскаше топлина и светлина. Когато имаше пари, посещаваше бедните; свършеше ли ги, отиваше при богатите.
ГЛАВА IV
КОМУ БЕШЕ ПОВЕРИЛ ОХРАНАТА НА СВОЯ ДОМ
Както вече казахме, домът се състоеше от партер и един етаж. Двете жени заемаха първия етаж. Епископът живееше в партера. Първата стая, в която се влизаше направо от улицата, беше трапезария. Втората му служеше за спалня, а третата беше молитвена. Там в затворена ниша имаше легло за гости. Всички стаи бяха извънредно скромно мобилирани само с най-необходимото.
Дойдеха ли повече гости, трябваше да пренасят столовете от цялата къща, а станеха ли дванадесет, епископът оставаше прав до камината, за да спаси положението.
Поддържано от двете жени, жилището беше много чисто — единственият разкош, който допускаше епископът.
— Чистотата не отнема нищо на бедните — шегуваше се той.
Трябва да признаем обаче, че беше наследил от родителите си шест сребърни прибора с голяма супена лъжица, които блестяха великолепно върху грубата ленена покривка и радваха очите на госпожа Маглоар. И понеже се стараем да изобразим динския епископ точно такъв, какъвто беше, трябва да добавим, че неведнъж му се случваше да каже:
— Мъчно бих се разделил със сребърните си прибори. Освен приборите той беше наследил от една леля и два масивни сребърни свещника. В тях бяха втъкнати восъчни свещи и обикновено стояха върху камината в трапезарията. Но когато имаха гости, госпожа Маглоар ги запалваше и ги слагаше върху масата.