Но Бари държеше своя коз. Трупът на Бойд Бойет. Би искал да го прехвърли на по-сигурно място, но не можеше. Цялата архангелска свита на почитаемия го държеше под око.
Клифърд закъсняваше вече цял час. Бари плати двете чаши сода, намигна на фалшивите блондинки с кожени поли и напусна заведението, псувайки мислено адвокатите като цяло и своя в частност.
Трябваше му нов защитник — някой, който да отговаря на обажданията, да идва навреме в баровете и да познава подкупни съдебни заседатели. Истински адвокат!
А освен нов адвокат му трябваше отсрочка или забавяне на делото — по дяволите, все едно какво, стига само да задържи малко топката и да му даде време за размисъл.
Той запали цигара и се отправи с ленива походка по булеварда между Канала и Пойдрас Стрийт. Беше задушно. До кантората имаше четири пресечки. Клифърд настояваше да ускорят делото! Идиот! В тая тъпа система никой не иска да бърза, но ето ви го У. Джероум Клифърд — подскача от нетърпение. Преди три седмици бе обяснил на Бари, че трябвало по всички начини да напират за скорошно дело, защото нямало труп, следователно нямало деяние и прочие, и прочие. Ако почнели да изчакват, трупът можел да изскочи наяве, а Бари бил идеалният заподозрян в едно дело за убийство на сенатор, отгоре натискали следствието и тъй като той наистина бил извършил убийството, тоест направо плачел за присъда, значи трябвало незабавно да се явят пред съда. Подобен начин на мислене потресе Бари. Двамата се изпокараха жестоко в кантората на Роуми и от онзи ден вече нищо не беше както преди.
Докато спореха преди три седмици, по едно време тонът се поуспокои малко и Бари се похвали пред адвоката, че тялото никога няма да бъде намерено. Беше крил доста трупове и знаеше как да го прави. В случая с Бойет работата беше малко претупана и Бари би искал да го премести, но все пак не се съмняваше и спеше без страх от Рой и феберейците.
Крачейки по Пойдрас Стрийт, Бари тихичко се изкиска.
— Добре де, къде е трупът? — бе запитал Клифърд.
— Не ти трябва да знаеш — бе отвърнал Бари.
— Разбира се, че ми трябва. Цял свят иска да знае. Хайде де, кажи ми, ако ти стиска.
— Не ти трябва да знаеш.
— Хайде, изплюй камъчето.
— Няма да ти хареса.
— Все едно, кажи ми.
Бари метна фаса на тротоара и едва не се разсмя с пълен глас. Всъщност не биваше да казва на Джероум Клифърд. Постъпката беше детинска, но безвредна. Роуми отдавна бе доказал, че може да му се вярва по разните алабалистики като адвокатска тайна и прочие, а и не криеше обидата си, когато Бари отказваше да му разправи някоя кървава история до най-дребните подробности. В емоционално и нравствено отношение Джероум Клифърд стоеше наравно със своите клиенти — ако някъде имаше кръв, държеше да я види.
— Помниш ли на коя дата изчезна Бойет? — бе запитал Бари.
— Естествено. На шестнайсети януари.
— А помниш ли къде си бил на тази дата?
Преди да отговори, Роуми бе отстъпил зад бюрото, за да огледа драсканиците си по стенния календар.
— На ски в Колорадо.
— И ми разреши да ползвам къщата ти, нали?
— Да, за среща с жената на някакъв доктор.
— Точно така. Само че тя не можа да дойде и аз докарах сенатора.
В този момент Роуми бе застинал срещу клиента си със зяпнала уста и изцъклени очи.
— Къде?
— В гаража.
— Лъжеш.
— Под лодката, дето не си я пипвал от десет години насам.
— Лъжеш.
Кантората на Клифърд се оказа заключена. Бари разтръска бравата, надникна през прозореца и изруга. После подири с поглед на паркинга черния линкълн. Беше готов да обикаля цяла нощ, само и само да намери онова шишкаво копеле.
Преди години в Маями един приятел на Бари попадна под ударите на цял куп закони против търговията с наркотици. Адвокатът му беше много печен и успя да мотае работата две години и половина, докато накрая съдията загуби търпение и насрочи делото. В деня преди подбора на съдебните заседатели приятелят на Бари уби печения си адвокат и съдията бе принуден да даде нова отсрочка. Процесът така и не се състоя.
Ако Роуми внезапно се споминеше, до новото дело щяха да минат месеци, може би и години.
3
Рики отстъпи заднишком от дървото, докато се озова сред шубраците, после налучка тясната пътечка и хукна по нея.
— Рики! — провикна се Марк. — Хей, Рики, чакай!
Но Рики не спря. Марк отново се вгледа в дебелия мъж, който лежеше върху багажника с пистолет между зъбите. Очите му бяха полуотворени, а краката още потрепваха.