При тази гледка Марк не издържа.
— Рики! — отново извика той и се втурна към пътеката.
Отпред братчето му тичаше бавно и някак странно, отпуснало вдървените си ръце право надолу. Привеждаше се напред с неестествена чупка в кръста. Високите плевели го шибаха през лицето. Веднъж се препъна, но не падна. Марк сграбчи хлапето за рамото и го завъртя към себе си.
— Рики, чуй ме! Всичко е наред.
Но Рики бе заприличал на призрак с пребледняло лице и изцъклени очи. Дишаше учестено и тежко, издавайки през цялото време глух, болезнен стон. Не можеше да говори. След миг се отдръпна и все със същите жални стенания продължи да бяга през храсталака. Марк го последва. Двамата пресякоха коритото на пресъхналия ручей и се отправиха към къщи.
Дърветата оредяваха едва пред паянтовата дъсчена ограда около паркинга с фургоните. Наблизо две хлапета замеряха с камъни няколко консервни кутии, подредени върху капака на катастрофирала кола. Рики побягна по-бързо и се провря през една дупка в оградата. От другата страна хлапето скочи в канавката, стрелна се между два фургона и излезе на улицата. Марк го следваше по петите. Рики се задъхваше и от това протяжният стон ставаше все по-силен.
Фургонът, в който живееше семейство Суей, имаше солидни размери: четири метра ширина и осемнайсет дължина. Заедно с четирийсет подобни фургона беше паркиран на тясна ивица земя, наречена Ист Стрийт. Освен нея фирмата „Движими имоти Тъкър“ бе оформила още три улици — Норт, Саут и Уест Стрийт, които пресичаха паркинга във всички посоки и се кръстосваха по няколко пъти. Мястото не беше лошо — имаше сравнително чисти улици, по които можеха да се видят множество велосипеди, няколко изоставени коли и дори три-четири дървета. Чуеше ли оплаквания от кавги или прекалено силна музика, мистър Тъкър тутакси пращаше полицията да провери случая. Неговото семейство притежаваше терена и повечето фургони, включително и този с номер седемнайсет на Ист Стрийт, нает от Даян Суей срещу двеста и осемдесет долара месечно.
Рики нахълта през отключената врата и се строполи на дивана в тясната дневна. Като че ли плачеше, но без сълзи. Сви коленца към гърдите си, сякаш му беше студено, после безкрайно бавно налапа палеца на дясната си ръка. Марк го гледаше напрегнато.
— Рики, кажи нещо — помоли той и лекичко го разтръска за рамото. — Трябва да проговориш, мой човек, чуваш ли? Вече няма страшно.
Рики усилено смучеше пръста си. Беше затворил очи и цялото му телце се тресеше.
Марк огледа дневната и с изненада осъзна, че всичко е точно както го бяха оставили преди час. Преди час! Имаше чувството, че са минали дни. Слънцето клонеше към залез и вътре притъмняваше. Учебниците и чантите им лежаха както винаги върху кухненската маса. Неизбежната сутрешна бележка от мама беше до телефона. Марк отиде до мивката и си наля вода в чиста кафена чашка. Беше ужасно жаден. Отпи глътка студена вода и се загледа през прозореца към съседния фургон. После чу мляскане и се озърна към братчето си. Палецът. Беше гледал по телевизията как някакви дечурлига от Калифорния си смучат палците след земетресение. Един куп доктори се мъчеха да им помогнат. Цяла година бе минала от катастрофата, а горките хлапета продължаваха да смучат.
Ръбът на чашката докосна пукнатата му устна и той си спомни за кръвта. Веднага изтича към банята и надникна в огледалото. На челото му, точно под косата, имаше едва забележима цицина. За сметка на това подпухналото ляво око изглеждаше ужасно. Марк пусна водата и изми кръвта от долната си устна. Не беше подута, но от допира изведнъж се изпълни с тъпа, пулсираща болка. Нищо, беше му се случвало да изглежда и по-зле след схватки в училищния двор. Умееше да търпи.
Извади от хладилника кубче лед и го притисна под дясното си око. После се върна при дивана и огледа брат си, обръщайки особено внимание на палеца. Рики спеше. Наближаваше пет и половина, скоро майка им щеше да се прибере след девет часа тежък труд във фабриката за крушки. Ушите на Марк още пищяха от изстрелите и плесниците на покойния му приятел Роуми, но момчето започваше да размишлява. Седна до краката на Рики и бавно разтърка окото си с бучката лед.
Ако не се обадеше на 911, щяха да минат дни, преди някой да открие трупа. Изстрелът бе прозвучал съвсем глухо и Марк не вярваше някой да го е чул. Често бе ходил да играе на полянката, но едва сега осъзна, че никога не е срещал там друг човек. Мястото беше уединено. Защо и как го бе избрал Роуми? Нали идваше чак от Ню Орлиънс?
От телевизионните филми Марк знаеше със сигурност, че всички обаждания на телефон 911 се записват. А той не желаеше да го записват. Нямаше намерение да споделя с когото и да било, дори с мама, какво е преживял преди малко. Моментът беше напрегнат и Марк отчаяно се нуждаеше от кратък разговор с братчето си, за да уточнят как да лъжат.