Чу някакъв шум зад гърба си, но не му обърна внимание. Изпращя вейка, после изведнъж нечия силна ръка го спипа за яката и грубоват глас запита:
— Какви са тия фокуси, момче?
Марк трескаво се завъртя и зърна над себе си физиономията на полицай. Дъхът му заседна на гърлото.
— Какво търсиш тук, момче? — запита ченгето и го дръпна нагоре за яката. Стискаше леко, но си личеше, че няма да търпи неподчинение. — Хайде, ставай. Не бой се.
Марк се изправи и полицаят го пусна. Ония от полянката ги бяха чули и гледаха към тях.
— Какво търсиш тук?
— Само гледах — каза Марк.
Полицаят махна с фенерчето си към поляната. Слънцето бе залязло и след двайсет минути щеше да се стъмни.
— Да излезем на открито.
— Трябва да се прибирам — възрази Марк.
Полицаят сложи ръка върху рамото му и го поведе през храстите.
— Как се казваш?
— Марк.
— А фамилията?
— Суей. Ами вашата?
— Харди. Значи Марк Суей, а? — замислено повтори ченгето. — И сигурно живееш в „Движими имоти Тъкър“, нали?
Нямаше как да отрече, но, кой знае защо, го обзе колебание.
— Да, сър.
Наближиха групата полицаи, които бяха замлъкнали и чакаха да видят хлапето.
— Хей, момчета, ето ви го Марк Суей, хлапакът, дето се обади по телефона — обяви Харди. — Ти се обади, нали, Марк?
Марк искаше да излъже, но сега лъжите едва ли щяха да му помогнат.
— Ами… да, сър.
— Как откри трупа?
— Играехме си тук двамата с брат ми.
— Къде по-точно?
— Наоколо. Ние живеем хей там — обясни Марк и посочи отвъд дърветата.
— Да не сте пушили марихуана?
— Не, сър.
— Сигурен ли си?
— Да, сър.
— Пази се от наркотиците, момче.
Сега го бяха наобиколили поне шестима полицаи и въпросите се сипеха от всички страни.
— Как открихте колата?
— Ами просто излязохме пред нея.
— По кое време беше?
— Не помня точно. Просто си вървяхме из гората. Всеки ден идваме тук.
— Как се казва брат ти?
— Рики.
— Фамилията същата ли е?
— Да, сър.
— Къде стояхте двамата с Рики, когато видяхте колата за пръв път?
Марк посочи с пръст дървото зад себе си.
— Под онова дърво.
Един санитар пристъпи към групата и съобщи, че потеглят да закарат трупа в моргата. Влекачът вече теглеше линкълна.
— Къде е сега Рики?
— У дома.
— Какво ти е на лицето? — запита Харди.
Марк неволно посегна към окото си.
А, нищо. Малко се сбих в училище.
— Защо се криеше в ония храсти?
— Не знам.
— Хайде, Марк, все е имало някаква причина да се криеш.
— Не знам. Някак страшно ми стана, нали разбирате. Дето видях умрял човек и тъй нататък.
— Никога ли не си виждал мъртвец?
— Само по телевизията.
При тия думи един от полицаите се усмихна.
— Видяхте ли човека, преди да се самоубие?
— Не, сър.
— Значи просто го открихте както си беше?
— Да, сър. Минахме под онова дърво там и видяхме колата, после… ъъъ… видяхме човека.
— Къде бяхте, когато чухте изстрела?
Марк понечи пак да махне с ръка към дървото, но веднага се опомни.
— Нещо не ви разбирам…
— Знаем, че сте чули изстрела. Къде бяхте в този момент?
— Никакъв изстрел не съм чул.
— Сигурен ли си?
— Сигурен. Дойдохме насам, открихме го и веднага се прибрахме у дома. После позвъних на 911.
— А защо не си каза името?
— Не знам.
— Не се прави на ударен, Марк, трябва да имаш причина.
— Не знам. Май доста се бях шашнал.
Ченгетата се спогледаха весело. Марк се помъчи да диша нормално и да изглежда изплашен. Какво толкова искаха от него? Та той беше само едно малко момче.
— А сега наистина трябва да си вървя. Мама сигурно вече ме търси.
— Добре — кимна Харди. — Само още един въпрос. Работеше ли двигателят, когато открихте колата?
Марк се замисли напрегнато, но не успя да си спомни дали Роуми бе изключил двигателя, преди да се застреля. Отговори бавно и предпазливо:
— Не съм сигурен, но мисля, че работеше.
Харди махна с ръка към една от полицейските коли.
— Качвай се. Ще те откарам.
— Няма защо. Мога и сам да се прибера.
— Не, тъмно е вече. Ще те откарам. Хайде, идвай. И полицаят го поведе за ръка към колата.
4
След като позвъни в детската болница, Даян Суей седна до леглото на Рики и хапейки ноктите си, зачака обаждането на доктора. Дежурната сестра бе казала, че ще стане най-късно след десет минути. Бе казала още, че тая седмица из училищата бил плъзнал някакъв много заразен вирус и вече имали няколко десетки повиквания. Симптомите съвпадали, тъй че нямало нищо страшно.
Даян опипа челцето на Рики. После лекичко го разтръска, но момчето не се събуди. Лежеше свито на топка, дишаше нормално и смучеше палеца си. Отвън долетя шум от затръшване на автомобилна врата и Даян мина в дневната.