— Пише, че мистър Клифърд имал връзки с престъпния свят в Ню Орлиънс и че неговият клиент е смятан за виден мафиот.
Марк беше гледал „Кръстникът“ по кабелната телевизия. Беше гледал и първото продължение, тъй че знаеше всичко за мафията. Пред очите му прелетяха сцени от филма и болките в стомаха станаха още по-силни. Сърцето му заподскача в гърдите.
— Гладен съм, мамо. Ти гладна ли си?
— Защо не ми каза истината, Марк?
— Защото ченгето беше във фургона и нямаше как да ти кажа. Извинявай, мамо. Много съжалявам, честна дума. Наистина исках да ти кажа веднага щом останем насаме.
Тя разтриваше челото си и изглеждаше ужасно натъжена.
— Ти никога не си ме лъгал, Марк.
Е, не беше точно така, но Марк нямаше желание да изяснява въпроса.
— Не може ли по-късно да поговорим, мамо? Много съм гладен, наистина. Дай ми един-два долара и ще изтичам долу в кафенето за понички. Страшно ми се прияде поничка. А за теб ще взема кафе.
Още преди майка му да отговори, той вече бе скочил на крака и протягаше ръка за парите.
За щастие Даян не бе в настроение за сериозен разговор на тема честност. Успокоителното още действаше и забавяше мислите й. Сърцето й биеше тежко и бавно. Тя отвори чантата си и му подаде банкнота от пет долара.
— Къде е кафенето?
— В сутерена. В крилото откъм улица „Мадисън“. Вече два пъти ходих дотам.
— Не ме изненадваш. Сигурно си претършувал цялата болница.
Марк грабна парите и ги натъпка в джоба на джинсите си.
— Тъй вярно, госпожо. Ние сме на най-тихия етаж. В приземния етаж са бебетата и вдигат страхотна врява.
— Да внимаваш.
Той бързо излезе и затвори вратата. Даян изчака малко, после отново бръкна в чантата. Грийнуей й бе пратил цяло шишенце с хапчета.
Докато по телевизията даваха поредната серия на „Донахю“, Марк излапа четири понички, гледайки от време на време как майка му се мъчи да подремне върху походното легло. После я целуна по челото и каза, че ще поскита малко. Тя му заръча да не напуска болницата.
Марк реши да слезе по стълбите, защото допускаше, че Харди и цялата банда от ФБР може да дебнат нейде долу с надеждата да го спипат в движение.
Както повечето благотворителни болници в големите градове, сградата на Сейнт Питър беше строена на етапи в зависимост от изкопчените средства и без никаква грижа за архитектурна симетрия. В резултат се бе получила някаква необятна и заплетена комбинация от крила и пристройки, където лабиринт от коридори и стълбища полагаше отчаяни усилия да обедини всички точки. Асансьорите и ескалаторите бяха сложени там, където се намираше малко свободно пространство. В незнаен исторически момент някоя умна глава се бе сетила, че придвижването от място на място непременно ще доведе до безнадеждно объркване, затова строителите бяха осигурили упътване с безброй пъстри знаци по стените. Сетне се бяха появили нови пристройки. Знаците бяха загубили всякакъв смисъл, но болничното ръководство не се сещаше да ги изтрие. Сега те служеха само за заблуда на посетителите.
Марк хукна из вече познатата територия и през едно малко фоайе изскочи на Мънроу Авеню. Беше огледал картата на центъра в телефонния указател и знаеше, че кантората на Джил Тийл не е много далече. Намираше се на третия етаж в една сграда, на четири пресечки от болницата. Момчето бързо закрачи по улицата. Беше вторник, учебен ден, и рискуваше да привлече любопитството на някой досаден полицай. Знаеше, че бие на очи — по улицата не се мяркаше нито едно дете.
В главата му зрееше нов план. Докато вървеше с приведена глава, за да не среща погледите на минувачите, той се запита дали да не се обади на ченгетата от ФБР и без да се представя, да им съобщи къде е трупът. Така тайната вече нямаше да е само негова. Ако Роуми не бе излъгал, ония щяха да намерят каквото им трябваше и убиецът щеше да хлътне зад решетките.
Само че имаше рискове. Вече се бе провалил с вчерашното обаждане. Ония отсреща веднага щяха да разберат, че е хлапе. ФБР щеше да запише разговора и да анализира гласа му. А и мафиотите не бяха глупави.
Да, май не беше много гениална идея.
Той зави по Трета улица и бързо се вмъкна в сградата „Стерик“. Стори му се много стара и много висока. Стените на фоайето бяха облицовани с керамика и мрамор. Марк влезе в асансьора заедно с цяла тълпа посетители и натисна бутона за третия етаж. Светеха още четири копчета. Наоколо мъже с елегантни костюми и дипломатически куфарчета беседваха шепнешком, както е прието в асансьорите.
Неговият етаж бе пръв. Марк излезе в малко фоайе, от което тръгваха коридори наляво, надясно и направо. Запъти се наляво с безгрижна походка, като се мъчеше да изглежда спокоен, сякаш през ден ходеше да си търси адвокат. А сградата беше пълна с адвокати. Имената им бяха изписани на бронзови табелки върху вратите, а на места дългите и някак застрашителни имена бяха придружени от загадъчни букви с точици. Дж. Уинстън Бъкнър. Ф. Макдоналд Дърстън. И. Хемпстед Кроуфорд. Колкото повече имена срещаше, толкова по-мило му се струваше простичкото Джил Тийл.