— Днес по обяд трябва да разговарям с ФБР и мисля, че ми е нужен адвокат.
Да, звучеше повече от солидно.
— Седни и почакай. След минутка ще се върна.
Марк седна на едното кресло и щом остана сам, грабна телефонния указател. Бързо прелисти на адвокатския раздел. Ето го пак Джил Тийл, разположен на цяла страница. Следваха безброй грамадни реклами, призоваващи все наранените и осакатените. Снимки на солидни и важни мъже и жени, стиснали под мишница дебели папки или седнали зад бюрата с напрегнати физиономии и телефонни слушалки в ръце. После идваха рекламите на половин страница. На четвърт. Реджи Лав не се появяваше. Що за адвокатка беше тогава?
Отговорът се натрапваше сам — една от хилядите в „Жълтите страници“ на Мемфис. Едва ли беше нещо особено, щом дори указателят не я уважаваше. Марк се запита дали да не изчезне, преди да е дошла. Но после се сети за Джил Тийл — народния адвокат, в когото е истината, звездата на телефонния указател, прославения телевизионен герой. И след всичко това — оная жалка картина в приемната. Не, бързо реши Марк, по-добре да си опита късмета с Реджи Лав. Може пък да й трябват клиенти. Мисълта за жена адвокат изведнъж му се стори приятна, защото в една серия от „Законът на Лос Анджелис“ някаква адвокатка правеше ченгетата на нищо и половина. Той затвори указателя и внимателно го върна на място върху списанията. В приемната беше прохладно и тихо.
Клинт затвори вратата зад гърба си и пристъпи към бюрото по персийския килим. Реджи Лав говореше по телефона, или по-точно казано, слушаше, вмъквайки от време на време по някоя дума. Клинт остави пред нея три бележки с телефонни съобщения и направи знак, че в приемната чака посетител. После седна на ръба на бюрото и разсеяно взе да си играе с един кламер.
В кабинета нямаше кожени мебели. Тапетите по стените бяха с цветни мотиви в бледо и тъмно розово. В единия край на килима искреше безупречно чисто бюро от стъкло и хромирана стомана. Креслата бяха изящни, с виненочервена тапицерия. От пръв поглед личеше, че в този кабинет работи жена. Много спретната жена.
Макар че вече бе навършила петдесет и две, Реджи Лав се занимаваше с право едва от пет години. Беше средна на ръст, с късо подстригана и доста прошарена коса, която отпред висеше на кичури почти до кръглите черни рамки на очилата. Зелените й очи проблеснаха весело срещу Клинт, сякаш току-що бе чула нещо забавно. След миг тя погледна към тавана и поклати глава.
— Дочуване, Сам — каза Реджи и остави слушалката.
— Намерих ти нов клиент — съобщи с усмивка Клинт.
— Не ми трябват нови клиенти, Клинт. Ти по-добре намери такива, дето да плащат. Как се казва?
— Марк Суей. Още е хлапе, сигурно няма дванайсет години. И казва, че по пладне щял да разговаря с хора от ФБР. Трябвал му адвокат.
— Сам ли е?
— Аха.
— Как е стигнал до нас?
— Нямам представа. Какво искаш, нали съм само секретар. Ще трябва ти да си го разпиташ.
Реджи стана и заобиколи бюрото.
— Доведи го тук. И след петнайсет минути ела да ме отървеш, ясно? Тая сутрин съм претоварена.
— Ела, Марк — каза Клинт и Марк го последва през тясната вратичка по някакъв къс коридор. Вратата на кабинета беше от матирано стъкло и на задължителната бронзова табелка пишеше: РЕДЖИ ЛАВ — АДВОКАТ. Клинт отвори и му кимна да влезе.
Най-напред го изненада косата й. Беше прошарена и по-къса дори от неговата; ниско подстригана отзад и над ушите, а отпред малко по-дълга, с провиснали над челото кичури. Никога не бе виждал жена с толкова къса прошарена коса. Не изглеждаше нито млада, нито стара.
Жената го посрещна почти до вратата и се усмихна добродушно.
— Здравей, Марк, аз съм Реджи Лав.
Тя протегна ръка, той нерешително я пое и усети здраво, енергично ръкостискане. Не помнеше друг път да се е ръкувал с жена. Тази тук изглеждаше съвсем обикновена — нито висока, нито ниска; нито слаба, нито дебела. Беше облечена в семпла черна рокля и носеше златни гривнички на двете китки. От време на време те потракваха тихо.
— Много ми е приятно — немощно изрече Марк.
Жената вече го водеше към ъгъла на кабинета, където имаше две кресла и масичка с куп детски книжки.
— Заповядай, седни — каза тя. — Нямаме много време.
Марк седна на крайчеца на креслото и изведнъж изтръпна от закъснял страх. Бе излъгал майка си. И полицията. И доктор Грийнуей. Тепърва щеше да лъже ФБР. Онова с Роуми бе станало преди по-малко от денонощие, а той вече лъжеше наляво и надясно. Утре сигурно пак щеше да лъже. Май беше крайно време поне веднъж да каже истината за разнообразие. Знаеше, че понякога е страшно да си признаеш, но сетне почти винаги ти олеква. Ала от мисълта да разкрие всичко пред тази непозната жена кръвта му застина в жилите.