Щяха да го погребат скромно. Сигурно щеше да има само няколко колеги от бранша и може би един-двама съдии — облечени в еднакви черни костюми, тия типове щяха да си шушукат важно, докато звуците на органа огласят почти празната църква. Никой нямаше да пролее сълзи. Адвокатите щяха да си поглеждат тайно часовниците, а някакъв неизвестен свещеник щеше набързо да претупа стандартното погребално слово, каквото се полага за човек, който не е стъпвал в църква.
Лесно и просто — щеше да мине за десетина минути, без много-много суетня. В бележката на таблото беше уточнил, че моли да бъде кремиран.
— Туй-то — тихичко рече той, посягайки отново към шишето. Докато преглъщаше с вирната глава, очите му срещнаха огледалото. Бурените зад колата шаваха.
Рики видя движението още преди Марк да го бе чул. Сякаш ритната с крак, вратата внезапно отхвръкна и дебелият червендалест мъж се втурна през бурените, като ръмжеше яростно. Рики застина от ужас и се подмокри.
Когато чу вратата, Марк тъкмо посягаше към задната броня. За секунда той спря като вкаменен, запита се дали да не пропълзи под колата и тъкмо това колебание го погуби. Докато се опитваше да скочи и да побегне, кракът му се подхлъзна и непознатият го сграбчи за косата.
— Хей, ти! Ситно копеле! — изрева мъжът и с всичка сила тръсна момчето върху багажника. — Копеле ситно!
Марк се сгърчи и взе да рита, но шишкавата ръка го зашлеви през лицето. По инерция ритна още веднъж и си спечели нова плесница.
Пламналото, обезумяло лице висеше само на сантиметри от него. Очите бяха зачервени и влажни. От носа и брадата капеха лиги.
— Копеле ситно — изръмжа мъжът през зъби.
След като момчето прекрати всякакви опити за съпротива и покорно остана да лежи върху багажника, адвокатът натъпка маркуча в ауспуха, после сграбчи Марк за яката и го помъкна през плевелите към отворената лява врата. Тласна хлапето върху черната кожена седалка и го натика навътре.
Марк се вкопчи в дръжката на отсрещната врата и отчаяно затърси къде е блокировката, но в това време непознатият се тръшна до него. Той захлопна вратата и кресна:
— Не пипай!
Заповедта бе придружена от жестока плесница с опакото на ръката по лявото око.
Марк изкрещя от болка, хвана се за очите и замаяно се прегъна напред. Сега вече плачеше. Носът го болеше адски, а устата — още повече. Виеше му се свят. Усещаше вкус на кръв. Чуваше как мъжът до него бръщолеви и хълца. Долавяше мирис на уиски и с дясното око виждаше коленете на мръсните си джинси. Лявото вече се подуваше. Всичко изглеждаше размазано.
Дебелият адвокат пак навири шишето и впи поглед в Марк, който трепереше като лист.
— Престани да ревеш — изръмжа той.
Марк облиза устни и преглътна кръвта. Разтри подутината над окото и се помъчи да диша дълбоко, продължавайки да се взира в джинсите си. Непознатият пак му кресна да не реве и момчето опита да се подчини.
Двигателят работеше на празен ход. Колата беше грамадна, тежка и тиха, но Марк отчетливо чуваше как нейде далече отпред машината бучи едва доловимо. Бавно завъртя глава и се вгледа в маркуча, който се провираше през прозорчето зад шофьора като разгневена змия, готова да нападне от засада. Дебелият мъж се разсмя.
— Мисля, че ще трябва да умрем заедно — заяви внезапно той съвършено спокойно.
Лявото око на Марк продължаваше да се подува.
Момчето завъртя рамене и се втренчи в мъжа, който отблизо изглеждаше огромен. Имаше топчесто лице и рошава брада, а кръвясалите му очи горяха като очите на демон сред мрак. Марк отново се разплака.
— Моля ви се, пуснете ме — едва избъбри той с разтреперани устни.
Шофьорът вирна шишето и отпи солидна глътка. После се навъси и млясна.
— Съжалявам, малкия. Що ти трябваше да се правиш на хитър, да си пъхаш сополивия нос в чужди работи, а? Е, като е тъй, май ще трябва да умрем заедно. Нали? Само двамката, мой човек. Потегляме към страната Ла-ла-ландия. Да видим вълшебника. Приятни сънища, малчо.
Марк подуши въздуха, сетне забеляза пистолета на седалката помежду им. Бързо извърна глава, после пак погледна оръжието, докато мъжът отпиваше поредната глътка от шишето.
— Пистолета ли искаш? — запита непознатият.
— Не, сър.
— Защо го гледаш тогава?
— Няма такава работа.
— Не ме будалкай, малкия, инак ще те претрепя. Луд съм за връзване, знаеш, и ще ти видя сметката. — Говореше спокойно, макар че по бузите му капеха сълзи. Дишаше дълбоко и равномерно. — Освен това, малчо, щом ще ставаме другарчета, не бива да ме лъжеш. Знаеш ли колко е важно да си честен? Казвай сега, искаш ли пистолета?