— Слушай, малчо, след пет минути ще умрем, нали така? Само двамката, мой човек. Отиваме да видим вълшебника. — Непознатият отпи солидна глътка от почти изпразненото шише. — Усещам газовете, малчо. Ти усещаш ли ги? Най-после.
През пропуканото стъкло Марк зърна в страничното огледало как тревата се люшна. Фигурката на Рики се мярна за миг и изчезна в храстите под дървото. Марк затвори очи и отправи безмълвна молитва към Бога.
— Право да ти кажа, малчо, радвам се, че си тук. Никой не иска да умира сам. Как ти е името?
— Марк.
— Марк чий?
— Марк Суей. — Ако говореше непрестанно, може би лудият нямаше да скочи. — А вашето как е?
— Джероум. Но можеш да ми викаш Роуми. Тъй ме наричат приятелите, пък ние двамката вече сме си свои хора, нали? А сега край на въпросите, разбрахме ли се?
— Защо искаш да умреш, Роуми?
— Край на въпросите, казах. Усещаш ли газовете, Марк?
— Не знам.
— Скоро ще ги усетиш. Кажи си молитвата, додето е време. — Роуми безгрижно се отпусна на седалката и облегна назад шишкавата си глава. — Остават около пет минути, Марк, нямаш ли някакво последно желание?
Бутилката беше в дясната му ръка, пистолетът в лявата.
— Да, искам да знам защо нравиш това — рече Марк, като се озърташе към огледалото с надеждата отново да зърне братчето си. Предпазливо вдъхна през носа, но не усети мирис на изгорели газове. Навярно Рики бе махнал маркуча.
— Защото съм луд, разбираш ли, просто един смахнат адвокат. Побъркаха ме, Марк. На колко си години?
— На единайсет.
— Пил ли си уиски?
— Не — искрено отвърна Марк.
Изведнъж шишето изникна пред лицето му и той го пое.
— Удари едно — каза Роуми, без да отваря очи.
Марк се помъчи да разчете етикета, но лявото му око вече съвсем се беше затворило, а ушите му пищяха от гърмежа и не можеше да се съсредоточи. Той остави шишето до себе си и Роуми го вдигна, без да каже дума.
— Умираме, Марк — промърмори дебелият мъж тихо, сякаш си говореше сам. — Сигурно не е лесно, когато си само на единайсет, обаче няма как. Ще си кажеш ли последната дума, хлапенце?
Марк си повтаряше, че Рики е свършил каквото трябва, че маркучът вече е безвреден, че новият му приятел Роуми е смахнат и пиян, значи сега трябваше да мисли и да говори, за да се спаси. Въздухът беше чист. Той си пое дъх и реши, че ще се справи.
— От какво си полудял?
След кратко обмисляне Роуми реши, че въпросът е забавен. Той изсумтя и дори тихичко се изкиска.
— Ааа, номерът е страхотен. Направо велик. Вече от няколко седмици знам нещо, което не знае никой на света освен моя клиент, а той, между нас казано, е същинска отрепка. Разбираш ли, Марк, ние, адвокатите, често узнаваме най-различни тайни и нямаме право да ги разкрием никому. Строго поверително, както се казва. Няма начин да споменем какво е станало с парите, кой с кого спи или къде е заровен трупът, схващаш ли? — Дълбоко си пое дъх и издиша с огромно удоволствие. След това се отпусна още по-удобно, без да отваря очи. Показалецът му се сви около спусъка. — Извинявай, че трябваше да те ударя.
Марк здраво стисна клепачи, но не се случи нищо.
— На колко години си, Марк?
— На единайсет.
— Вярно бе, каза ми. На единайсет. Пък аз съм на четирийсет и четири. И двамата сме твърде млади за умирачка, нали, Марк?
— Така си е.
— Ама никой не ни пита, мой човек. Усещаш ли газовете?
— Усещам.
— Моят клиент очисти един човек, после скри трупа, а сега иска и мене да очисти. Това е цялата история. От нея се побърках. Ха-ха! Страхотно, Марк. Великолепно. Сега, буквално секунди преди да се зареем в отвъдното, аз, довереният адвокат, мога да ти разкрия къде е трупът. Да, трупът, Марк, най-знаменитият изчезнал труп на нашето време. Невероятно. Най-сетне мога да го разкрия! — Очите му се разтвориха и впиха пламтящ поглед в лицето на момчето. — Адска смехория, Марк!
Марк не виждаше нищо смешно. Озърна се към огледалцето, после към блокировката на вратата, от която го деляха само две педи. Дръжката беше още по-близо.
Роуми отново се отпусна и затвори очи, сякаш полагаше усилия да задреме.
— Съжалявам, малчо, наистина съжалявам, но както вече казах, радвам се, че си тук.
Той бавно остави бутилката върху таблото до бележката и прехвърли пистолета в дясната си ръка, като го галеше нежно и опипваше спусъка с показалец. Марк се помъчи да не гледа.
— Наистина съжалявам, че стана така, малчо. На колко си години?
— На единайсет. Питаш ме вече за трети път.
— Млък! Вече усещам газовете. И ти ги усещаш, нали? Стига си душил, дявол да те вземе! Те нямат мирис, копеле тъпо. Не можеш да ги подушиш. Ако не беше решил да се правиш на герой, сега щях да съм мъртъв, а ти щеше да си играеш нейде из гората. От мен да знаеш, ужасно си тъп.